Дејвид МекДауел: ИЛУСТРИРАНА ИСТОРИЈА НА БРИТАНИЈА

23.

THE AGE OF UNCERTAINTY

The new international order.-The welfare state,- Youthful Britain.-A popular monarchy.-The loss of empire.-Britain, Europe and the United States.-Northern Ireland.-Scotland and Wales.-The years of discontent.-The new politics.-Britain: past, present and future

BRITAIN, EUROPE AND THE UNITED STATES

It was perhaps, natural that Britain was unable to give proper attention to its relations with Europe until it was no longer an imperial power. Ever since the growth of its trade beyond Europe during the seventieth century, Britain has ceased to be fully active in Europe except at moments of crisis. As long as Europe did not interfere with Britain’s trade, and as long as the banalnce of power in Europe was not seriously disturbed, Britain could happily neglect Europe’s affairs.

At the end of the eighteenth century, Napoleonic France drew Britain further into European politics that it had been, perhaps, since the Hundred Years war. In 1815 Britain cooperated with the other European powers to ensure peace, and it withdrew this support because it did not wish to work with the despotic powers than governing the most of Europe. For the rest of the century, European affairs took second place to empire and imperial trade.

After the First World War it was natural that some Europeans should try to create European union that would prevent a repetition of war. A few British people welcomed the idea. But when France proposed such arrangement in 1930, one British politician spoke for the majority of nation: Our hearts are not in Europe; we could never share the truly European point of view nor become real patriots of Europe. Besides, we could never give up our own patriotism for an Empire which extends in all parts of the world… The character of the British people makes it imposible for us to take part seriously in any pan-European system.”

Since than Britain has found it difficult to move away from this point od view. After the Second Wolrd War the value of European unity was a good deal clearer. In 1946 Churchhill called for “United States of Europe”, but it was already too late to prevent the division of Europe into two blocs. In 1949 Britain joined with the other Western European countries to form the Council of Europe, “to achieve greater unity between members”, but it is doubtful how far this aim has been achieved. Indeed, eight years later in 1957, Britain refused to join the six other European countries in the creation of a European Common Market. Britain was unwilling to surrender any sovereignty or control over its own affairs, and said it still felt responsibility towards its empire.

It quickly become clear that Britain’s attitude, particularly in view of rapid loss of empire, was mistaken. As its financial and economic difficulties increased, Britain could not afford to stay out of Europe. But it was too late: when Britain tried to join the European Community in 1963, and again in 1967, the French President General de Gaulle refused to allow it. Britain only become member in 1973, after de Gaulle’s retirement.

After becoming a member in 1973, Britain’s attitude towards the European Community continued to be unenthusiastic. Although trade with Europe greatly increased, most British continued to feel that they had not had any economic benefit from Europe. This feeling was strengthened by the way in which Prime Minister Margaret Thatcher argued for a better financial deal for Britain in the Community affairs. The way in which she fought won her some admiration in Britain, but also anger in many parts of Europe. She welcomed closer co-operaton in the European Community but only if this not mean any lessening of sovereignty. Many Europeans saw this as a contradiction. Unless member states were willing to surrender some control over their own affairs, they argued, there could be little chance of achieving greater European unity. It is not surprising therefore that Britain’s European partners wondered whether Britain was still unable “to take part seriously in any Pan-Europaen system”.

De Gaulle’s attitude to Britain was not only the result of  his dislike of “AngloSaxons”. He also believed that Britain could not make up its mind whether its first loyalty, now that its empire was rapidly disappearing, was to Europe or to the United States.

Britain felt its “special relationship” with the United States was particularly important. It was vaguely believed that this relationship came from the fact that the United States was basically Anglo-Saxon. Neither belief was wholly true, for the United States since 1783 had been a good deal more democratic than Britain, and most US citizens were not Anglo-Saxons. Even Britain’s alliance with the United States was very recent. In 1814 British troops had burnt down the US capital, Washington. In the middle of the nineteenth century most British took part of the South in the American Civil War. By the end of the century, the United States was openly critical of Britain’s empire.

Britain’s special relationship rested almost entirely on a common language, on its wartime alliance with the United States and the Cold War which followed it. In particular, it resulted from the close relationship Winston Churchill enjoyed with the American people.

After the war, Britain found itself unable to keep up with the military arms race between the United States and the Soviet Union. It soon gave up the idea of an independent nuclear deterrent, and in 1962 took American “Polaris” nuclear missiles for British submarines. The possession of these weapons gave Britain, in words of one Prime Minister, the right “to sit at the top of the table” with the Superpowers. However, Britain could only use this missiles by agreement with the United States and as a result, Britain was tied more closely to the United States.

Other European countries would not have felt so uneasy about the close ties between the United States and Britain if they themselves had not disagreed with the United States concerning Soviet Union and other foreign policy matters. Ever since 1945, the United States and the political right in Britain were more openly hostile to the Soviet Union. The Europeans and the British political left were, on the whole, just as suspicious of Soviet intetions, but were more anxious to improve relations. However, even under their Labour governments, Britain remained between the European and American positions. It was natural, therefore, that under Thatcher, who was more firmly to the right than any Conservative Prime Minister since the war, British foreign policy was more closely linked to that of the United States, particularly to the Soviet Union. This was most clearly shawn when, after the Russians invaded Afganistan, Britain joined the United States in boycotting the Moscow Olimpics in 1980. Britain sided with the United States in other foreign policy matters too, which alarmed its European partners. In 1986, for example, it allowed US aircraft to use British airfields from which to attack the Libyan capital, Tripoli. One thing was clear from these events. Britains has not made up its mind whether its first political loyalty lay across Atlantic, or in Europe.

NORTHERN IRELAND

When Ireland was devided in 1921, the population of the new republic was only 5% Protestant. But in Ulster, the new province of Nothern Ireland, 67% of the People were protestant. Form many years it seemed that almost everyone accepted the arrangement, even if some did not like it.

However, many people in Northern Ireland considered that their system of government was unfair. It was a self-governing province, but its government was controlled by the Protestants, who feared the Catholics and kept them out of responsible postitions. Many Catholic were even unable to vote.

Suddenly, in 1969, Ulster people, both Catholics and Protestants, began to gather on the streets and demand a fairer system. The police could not keep control, and republicans who wanted to unite Ireland turned civil rights movement into nationalist rebellion against the British rule.

In order to keep law and order, British soldiers were sent to help the police, but many Catholics saw them as foreign army with no right to be there.

Violence has continued, with bomb attacks and shootings by republicans, which British army tried to prevent. In 1972, the Northern Ireland government was removed, and was replaced with direct rule from London. Since than, Britain has been anxious to find a solution which will please most of the people there, and offer peace to everyone.

In 1985, Britain and Ireland made a formal agreement at Hillsborough that they would exchange views on Northern Ireland regularly. This agreement was bitterly opposed by Protestant political leaders in the province. But their failure to put a stop to a Hillsborough Agreement resulted in a growing challenge from those Protestants who wanted to continue the struggle outside Parliament and possibly in a military form.

The future of Northern Ireland remains uncertain. Tha Catholic population is increasing slightly faster than the Protestant one, but there are unlikely to be more Catholics than Protestant for a very long time. Meanwhile, young people in Northern Ireland cannot remember a time when there was peace in the province.

SCOTLAND AND WALES

In Scotland and Wales, too, there was a growing feeling by the 1970s that the government in London had too much power. In Wales, a nationalistic party Plaid Cymru, the party of “fellow countrymen”, became a strong political force in the 1970s. But Welsh nationalism lost support in 1979, when the people of Wales turned down the government’s offer of limited self government. Almost certainly this was because many of them did not welcome wider official use of the Welsh language. In spite of the rise of Plaid Cymru, the Welsh language was actually spoken less and less. In 1951, 29% of the Welsh population spoke Welsh. By 1981, this figure had fallen to 19%, even though Welsh was used for many radio and televison programmes, and in school.

In Scotland, the Scotish Nationalistic Party (SNP) showed its growing popularity by increasing its percentage of the national vote from 20% to 30% during 1974. The SNP became the second party in Scotland, pushing the Conservatives into third place. When Scotland was offered the same limited form of self-government as Wales, just over a half of those who voted supported it. But the government decided that 54% of those who voted was not a big enough majority, and to the anger of the SNP, it abandoned the self-government offer. As a result, the SNP itself collapsed at the next election, losing nine of its eleven seats. But like Plaid Cymru in Wales, the SNP remained actove in the Scottish politics. In both countries most people continued to support the Labour Party, partly in protest against mainly Conservative England. Although in Wales, Welsh was declining, and although in Scotland only a very few people still spoke Gaelic, the different political and cultural life of Celtic Wales and Scotland seemed unlikely to disappear.

THE YEARS OF DISCONTENT

…

(“AN ILLUSTRATED HISTORY OF BRITAIN”; Longman Group UK limited – 1989)

ИВАН ХАЏИЈСКИ: Оптимистична теорија за нашиот народ

ОД ФИЛОЗOФИЈАТА НА СОВРЕМЕНИОТ ЗАТВОР: Набљудувања и размислувања во врска со неговото воспитувачко воздејствие

IV

Първозатворникът прекрачва прага на затвора с две главни чувства: чувство на страх и чувство на срам.

Страхът на новия затворник се проявява в смущението му, в несигурната му походка, в напрегнатостта, която има всеки човек, който предвкусва най-неочаквани неща. Тази страхливост се съпътствува от една склонност за подчинение на всички намиращи се в затвора, използувана от старите затворници за най-дръзки шеги с безпомощния новак.

В един миг всички затворници застават мирно, за да посрещнат някой мним прокурор. Последният минава важно и гордо покрай строените затворници, задавайки отделни въпроси. Най-сетне пита за новите затворници, които веднага му биват представени. Разпитът на последните е обстоятелствен, от момент на момент става все по-цветист, докато стигне до въпроси, от които трябва да се черви и най-големият безсрамник. За голямо удоволствие на старите затворници новакът със заекване, мънкане, кашляне, с полудуми се мъчи да стъкми отговорите и да не разсърди строгия „прокурор“, който твърдо и нетърпеливо повтаря въпросите, оставени без отговор.

Със същия церемониал новият арестант минава традиционния „лекарски“ преглед, състоящ се в следното: По заповед той остава по кожа в средната част на тялото си, навежда се и „лекарят“ проверява с една клечка, на която е завързан памук, да не страда от хемороиди. След това затворникът се изправя, изплезва езика си, който лекарят натиска със същата клечка, за да провери дали няма ангина.

Новият затворник плаща „такси“ за осветление, за водосвет и за какво ли не.

Срамът и чувството на опозоряване у новия затворник се проявяват в старанието да скрие вината си. Ако е по-сгънат, той развива лъжата си, след като го запитат; а ако е по-буден, и без запитване, при първия удобен случай почва да обяснява невинността си. Поради това старите затворници никога не питат новодошлите за какво са влезли в затвора. И ако трябва да направят това от скука, те предварително знаят отговора и с подчертано недоверие посрещат даваните обяснения.

По-интересни са интелигентните затворници, които се грижат, щото равнището на достойнството им да не падне и да се радват на уважението, на което са се радвали вън. Те непрекъснато говорят за ревизия на присъдата си, като сочат за доказателство няколкото случаи на съдебна грешка. Други от тези паднали богове подобно на Барона от „На дне“ непрекъснато вадят старите си медали и дават доказателства за миналото си величие:

— Ех, когато бях директор на Старозагорската търговска банка!… Варна… Банкя… Чамкория… Рилския манастир. Бал на „Червен кръст“… най-скъпият бал… с бели ръкавици… бира… седем балдъзи около мен… — И той прави широк жест, за да изрази низходящата линия на седемте балдъзи.^[94]

V

Опрян на тези две предзатворни чувства на страх и срам, използувайки ги, затворът би трябвало да постигне желаното от теорията умствено, нравствено и правно поправяне на затворника, което да създаде у него едно зачитане на правовия ред и едно отвращение от престъплението.

Ала всъщност в затвора никой не се грижи, щото върху затворниците да бъде упражнявано някакво умствено, нравствено или правно въздействие.

Липсват всякакви сказки и беседи. И дума да не става за някакви специални курсове. Библиотеката в затвора е едно случайно сборище от книги на автори, които са успели да ги прокарат пред Министерството на правосъдието. Изброителят на книгите дава един пъстър букет от имена, като се почне от Л. Стоянов и се свърши с Борис Стоименов. И макар че малко хора търсят библиотекаря — поради липса на книги търсещите често вземат не търсеното, а каквото е останало.

Беседи в затвора произнася само свещеникът, и то в тържествени случаи. От тези беседи наистина може да се научи много за величието на Симеона, за ролята на о. Паисия и на светите равноапостоли^[95] в нашата история, но твърде малко и почти нищо за един конкретен план, по който престъпникът да намери „пътя на спасението“. Нима и свещеникът, комуто не липсва нито ум, нито хумор, се е убедил в безнадеждността на „акъл без пари“?

Ако някой смята, че посещението на църквата, участието в молебените и църковния хор е признак на нравствено поправяне на затворниците, той добросъвестно се лъже. Свещеникът на затвора не по-малко бавно, отколкото където и да било, чете познатите текстове на Евангелието; затворниците с не по-голямо внимание го слушат; а що се касае до църковния хор, той има за диригент вулгарен убиец и в състава му влизат между другите: Куситасев, който още дължи един милион лева на касата на Софийския областен съд, Табаков — убиецът на Грозьо Константинов и другар на прочутия Процеп с още по-прочутата Кучка — и др. подобни. И има нещо трогателно и смешно, когато този пъстър хор извиси с тънък треперещ глас:

— Господи, помилуй!…

Това, което движи тези хора, може да се приеме повече като старание за угодничество, за региструване на добро поведение с оглед на възможните помилвания, отколкото за разкаяние, и неговото заслужено име е „сметка“, а не „нравственост“.

Не по-добре стои въпросът с днешната организация на затворническата работа в работилниците. Съвкупността от условията, при които се провежда тази работа, я превръщат само в една сметка: да се излезе по-скоро от затвора, като два работни дни се смятат за три излежани.

И дума не може да става за някакво правно въздействие върху затворника с оглед да се приучи той да зачита закона. В затвора не се вижда дори някъде закачен правилникът за вътрешния ред, за да знае новият затворник какво може и какво не може да прави вътре.

VI

И все пак новият затворник изпитва в достатъчна степен умствени, нравствени и правни влияния, които пряко съдействуват за превръщането му в закоравял престъпник.

Най-напред изчезва страхът, с който той е влязъл в затвора, предвид на това, че вътре не среща нищо страшно. Той скоро намира подходящата си среда, бързо свиква с новата обстановка, създава си нужните навици и започва да се чувствува като у дома си.

По-важно е обаче изчезването на чувството на срам. Тази най-тежка и най-чувствителна последица от осъждането тук се изличава по следния начин:

Още началото на новия затворник прави впечатление, че в затвора са събрани не само бедни и неуки хорица, които пряката нужда за малкото парче горчив черен хляб е накарала да откраднат. Той се намира ограден от представители на всички обществени среди и професии: търговци с умишлени фалити; индустриалци, запалили застрахованите си фабрики; цяло стадо от злоупотребили чиновници и отчетници; полицаи, изнасилили арестантки или покровители и съучастници на крадци; военни, ограбили складове или злоупотребили при доставки; учители убийци, адвокати мошеници, свещеници фалшификатори. Узнаването на това обстоятелство действува доста окуражително върху новия затворник и първата мисъл, която сменя учудването му е: „Значи, аз не съм ни пръв, ни последен.“

Второто нещо, което въздействува върху затворника, е нравствената атмосфера на затвора. Би трябвало да се предполага, че затворниците са едно множество от каещи се грешници, които, ако и да не посипват по библейски главите си с пепел, поне ходят с наведени глави и с мъка смеят да срещнат чуждия поглед. Нищо подобно. Поведението на затворниците, както и отношенията между тях, са такива, като че нищо не се е случило. Никога извършеното престъпление няма да се използува за обида. Дори чувството на честолюбие като че тук е по-силно и по-болезнено.

Нещо повече. Затворът си има своите съсловия и мярката за благородството на затворническите царе и звезди не е нито интелигентността, нито доброто поведение, нито разкаянието, а тежестта на извършеното престъпление, проявената дързост и жестокост, рекордът на извършените неразкрити престъпления, бунтарската природа. Злоупотребителите конкурират с броя на откраднатите милиони.

Още с влизането си в затвора затворникът чувствува силата и естеството на това чиноразличие. Единственото средство да не се види досаден като муха и да не получи една презрителна и пренебрежителна гримаса, когато каже, че е осъден на няколко месеца затвор, е — да премълчи това. И наистина, нима пред легендарния живот на един Манаси Германски, на Америката, на Пържолата, на македонските терористи струва да се говори за някаква си кокошкарска кражба? Нима може да се сравнява кривозаклятието на някой си Петър с „подвига“ на Цинцарски — убиеца на началника на пощите — или с този на Спас Дойчинов, който бърка в чуждите каси с такава леснота, с каквато бърка в собствените си джобове?

Едно истинско почитание, смес от страх и уважение, питаят към тия затворнически първенци както останалите затворници, така и затворническия персонал. А това създава редица привилегии. И ако е въпрос за честолюбие, мнозина дребни престъпници изпитват истинска завист пред славата, влиянието и почитта на тези звезди на затвора и престъпността.

Но в затвора съществува една защитна затворническа философия, чиито теоретици са затворниците, които вън са били значителни хора и за които затворът е едно голямо обществено падение. За да защитят себе си и за да покажат, че собствено нищо особено не са направили, тези добре осведомени хора с чувство на удовлетворена мъст разкриват пред останалите затворници незаловената престъпност, която безнаказано се шири вън — в някои случаи косвено покровителствувана от закона, в други — оформявана от недобросъвестни адвокати, в трети случаи — улеснявана от подкупни администратори. По тоз начин новият затворник добива тук рядката възможност да узнае всички тайни на днешния тъй зле устроен свят. Затворът се превръща за него в едно училище за престъпност, в което четат лекции доста добри специалисти.

Тук той узнава как се произвеждат търгове; как се подписват разписки за неполучени суми, за да се раздели законно оформената плячка; как адвокати изнудват клиентите си; как съдии си набавят валута на черната борса; как полицаи с присъствието си правят прикритие на съдружниците си крадци, а след това смазват (чрез енергичен разпит) с бой някоя жертва, за да признае извършената кражба; как се подкупва печатът; как той изнудва хората; как се фалшифицират избори; как се правят умишлени фалити; как се ограбват чуждестранни дружества и какво ли не още. Тук новият затворник узнава колко смешно малка и нищожна е била неговата кражба на чувалче кюмюр, на една лопата или на едни панталони. В затвора той няма друга работа, освен да слуша, да клати глава и да се остави, щото тази отрова полека-лека да прониква в душата му.

При това положение, когато затворникът разбира, че правният съд е създаден, за да се нарушава от едни безнаказано, а от други с риска да бъдат наказани, нима е възможно да се създаде в него едно дълбоко и искрено уважение към закона?

VII

Бритни Спирс: ВО КРИМИНАЛЕЦ СУМ ВЉУБЕНА, МАМО

Britney Spears – Criminal

He is a hustler, he's no good at all
He is a loser, he's a bum, bum, bum, bum
He lies, he bluffs, he's unreliable
He is a sucker with a gun, gun, gun, gun
I know you told me I should stay away
I know you said he's just a dog astray
He is a bad boy with a tainted heart
And even I know this ain't smart

But mama I'm in love with a criminal
And this type of love isn't rational, it's physical
Mama please don't cry, I will be alright
All reason aside I just can't deny, I love the guy

He is a villain by the devil's law
He is a killer just for fun, fun, fun, fun
That man's a snitch and unpredictable
He's got no conscience, he got none, none, none, none
All I know, should've let go, but no
'Cause he's a bad boy with a tainted heart
And even I know this ain't smart

But mama I'm in love with a criminal
And this type of love isn't rational, it's physical
Mama please don't cry, I will be alright
All reason aside I just can't deny, I love that guy

And he's got my name,
Tattooed on his arm his lucky charm
So I guess it's okay he's with me
And I hear people talk
Trying to make remarks keep us apart
But I don't even hear
I don't care

'Cause mama I'm in love with a criminal
And this type of love isn't rational, it's physical
Mama please don't cry, I will be alright
All reason aside I just can't deny, I love the guy

Mama I'm in love with a criminal
And this type of love isn't rational, it's physical
Mama please don't cry, I will be alright
All reason aside I just can't deny, I love the guy

(released: 2011; "Criminal" as written by Tiffany Amber, Max Martin and Shellback)

Зоран Мишиќ: РАСТКО Петровиќ

...

Пробијајући се кроз сан и љубави,

како ћеш утонути у немогућности (...)

Кад је за тебе и то настањено фантомима,

Који не уливају наде већ обесхрабрења,

Да л` с тобом, или они сами

Наћоше пут овуда за бескрај?

Не умејући да разграничи конкретно од апстрактног, слику од појма и мисао од осећања, Растко је традиционалним дескриптивним средствима описивао психичке ефекте, а мисао изражавао на афективан начин; отуда онај стални раскорак између интелектуалног и емотивног значења његових песама, који је много више знак младалачке невештине и пометености него какав дубљи психоаналитички симптом.

У својој страсној привржености слободном, неконтролисаном бележењу „точкова свести“, превидео је Растко један од основних чинилаца које тај метод подразумева: магију поетске слике. Ретко ће се догодити да у његовим песмама нађемо оне смеле, муњевите метафоричне преплете, које претстављају једну од најзначајнијих особености модерног песничког израза. Оскудна у лексичким и метафоричним вредностима, Расткова реченица ограничавала се на то да на стари, дискурзиван начин постигне ону сликовитост асоцијација, коју су други постизали асоцијацијама слика. Први и најаутентичнији претставник модерне осећајности у међуратној поезији, Растко није много допринео њеном изражајном обогаћењу. Његова изражајна незграпност и смушеност нису биле само последица превелике тежње за спонтаношћу, као што се то обично истиче, већ и једног урођеног недостатка језичког осећања, осим у књизи Људи говоре, нигде није успео да отклони.

Једна детаљнија анализа његових поетских и прозних текстова показала би да се Растко стално колебао између два језичка обрасца, нашег и француског, не знајући како да их усклади. Растко је очигледно настојао, као Црњански или Винавер, да се ослободи круте конструктивности и шематичности тзв. Београдског стила. Али немајући довољно слуха да на самом извору народног и градског говора тражи нове језичке могућности, он је покушао да стару реченичну конструкцију учини гипкијом, ломећи је и растежући на најповољнији начин. Стојећи на тако несигурним синтаксичким темељима и састављена од аморфне лексичке грађе, Расткова поезија тонула је стално у вртлоге мутног и недореченог. Идући за стопама Рембоа и Аполинера, Растко није успео да увиди да њихова поетска реч, и кад је била скривена велом тајанства, никада није била језички конфузна и мутна, да су и најсложеније њихове мисли биле савршено чисти изречене.

Било ја ипак неправедно свалити на Растка сву кривицу за његове језичке муке и пометње. Ако га већ поредимо са Рембоом и Аполинером, треба се присетити да је њихово песничко искуство било плод једног дуготрајног процеса ослобођања од класичних поетских норми. Пробијајући бране старе прозодије, сви ти нови превратнички токови француске поезије сливали су се увек на најприроднији начин у матични ток свог књижевног језика. У нашој поезији таквог континуитета нити је када било, нити га данас има. Весник једног новог времена, у коме ће песник морати да устостручи своју способност примања и сређивања најхетерогенијих утисака, Растко се морао нађи пред оним истим препрекама о које су се сламали сви наши велики авангардни подухвати од Бранка Радичевића до данас. Изражајна средства којима је он располагао су сувише оскудна да би могла огласити моћно и без колебања нова песничка сазвучја. У својој грозничавј журби за изгубљеним временом, наш језик једва да је био стасао до парнасовског идеала формалног савршенства, а већ је Растко најављивао победоносни поход ирационализма и васкрсења националних традиција. Треба ли се онда чудити што је његова мисао тако тегобно налазила пут до нобог уметничког облика?

Од свих наших песника између два рата, Растко Петровић је имао највише услова да достигне европски ново поезије свога времена. Први наш лиричар који не долази са закашњењем, он је, упоредо и у дослуху са париским авангардистима, зачуо прве, узнемирене и још увек усхићене откуцаје била` нове космополитске ере. Али, рођен под двоструким знаком словеноског Бога Перуна и свога имењака Немањића, он није морао, попут својих париских вршњака, да тражи посредне путеве у сам или егзотику да би пронашао живе воде примитиван наивности и митске свести. Његов доживљај новог света извирао је из најдубљих предачких врела. Када разгрнемо први, „фројдистички“ слој Расткове поезије, растрзане комплексима детињства, открићемо две прастаре антагонистичке силе које су се у њеном подземљу настаниле: древну паганску обест и мистичарску стрепњу и екстазу. На њиховом сукобу почињу сва она страсна и грчевита узбуђења која Расткову поезију чине тако аутентично модерном.

У Растковој поезији и у његовим приповеткама укрштају се сви они путеви преко којих модерна свест досеже до митске свести: и чежња за легендарном прапостојбином великог људског сна о срећи, и мутна, фројдистичка опсесија тајном рођења; и древни култ вечитог обнављања природе и култ модерног ритма, вратоломних брзина и непрекидних промена; и екстатичка молитва пред лицем Сунца и егзистенцијална стрепња над понором тела.

Један од ретких наших песника који  по повратку из Париза нису били изгубили чуло за националне традиције, он је већ у првим својим песмама, приповеткама и чланцима био на најбољем путу да оствари синтезу коју нико није био остварио, да измири крајности које се још ни данас не могу измирити: да приближи Исток и Запад у нама и повеже нашу прошлост са садашњицом; да збратими своје пустоловне словенске претке, бахате и чемерне, са модерним европским пустоловима утанчаних и неуротичних чувстава; да сједини светлост духовну са светлошћу „дома где се не враћа“, да наше мотиве учини васељенским и васељенским мерама да премери нашу митологију. Први, ако не и једини од својих савременика он је имао слуха да поново открије вечито младићство народног генија и да га расветли на најсавременији начин. И док су други марљиво преводили париске књижевне манифесте и учили се спонтаности на страним узорима, Растко је кренуо да тражи изворе новог поетског духа тамо где су најчистији и најсвежији: у шумама и језерима где се огледају боје нашег поднебља и где почива тајна нашег бића, у великом јутру над грмом Вишњићевим и у лику свете сељанке на Косову, у нашим старим манастирима, у народној песми и народном предању, играма и везовима, легендама и обичајима. У нашим народним умотворинама он је нашао све оно за чиме су трагали предводници модерне европска поезије: прве, неусиљене облике ирационалног стваралаштва, необуздан нагон за игром, хумор разложан и безразложан, космички дух који прожима све ствари, најприсније спојеве искуства и водивитости, мудрости магије, вербалне и визуелне маште. Али Растко је знао да осети и пресудан, судбински значај наше епске традиције, у којој чудесност није само производ индивидуалне фантазије, већ колективни и свемирски доживљај. Сагледана у чудесној перспективи косовсаког боја, Вишњићеве Буне на дахије и албанске епопеје, Расткова визија отаџбине уздиже се до космичког универзалног значаја. У косовском опредељењу он је видео не само пут превазилажења својих биолошких и егзистенцијалних тегоба, већ и наш заједнички пут ослобођења од суровости и мрака, најсветлији домет нашег историског искуства. Расткова љубав за творевине народног духа није била онај уобичајени патриотски гест којим су песници „захваћени западном реком“ желели да се одуже своме народу, као што ни његов космополитизам није био помодан и лажан. Све што је његов узнемиен, луталачки дух прикупио  од савремених поетских сазнања нашло је своје природно уточиште на нашем тлу, под окриљем нашег искуства и наших симбола (Бурлеска, Дан шести, приповетке и путописи, Велики друг ит.).

Расткова тежња за синтезом између савремености и традиције, и космополитског и националног духа, била је ипак сувише невиђена и смела да би могла бити до краја и остварена. Она је, у сваком случају, много видљивија у његовој прози и у чланцима и есејима, него у његовим поетским остварењима. Притешњен између два зачарана табора, он праву подршку није могао добити ни са које стране. За конзервативме грађанске кругове Растково Откровење морало је претстављати прави друштвени скандал. Али ни у крилу нашег предратног модернизма он се није могао осећати много угодније. Растково осећање историског континуитета и привржености традицијама нису могли да одушеве његове пријатеље из надреалистичких редова, поготово од тренутка када је пошао путем друштвеног и политичког компромиса. Да је тај пут у многоме био резултат песникове крајње усамљености и дезориентације, чини нам се да је данас прилично јасно. И није нимало случајно што је слична судбина задесила наше највеће међуратне песнике. Кључеви наших историјских и културних вредности били су у рукама конзервативне интелигенције, која је већ деценијама била овлашђена да их тумачи у духу грађанског позитивизма, професорског ситничарства и мрачњачког шовинизма. Наша надреалистичка авангарда била је, са своје стране, махом савршено равнодушна за све што није било записано у франциским модернистичким прокламацијама, нити је икада помишљала да би требало поћи, као Растко, Црњански или Момчило Настасијевић, за нашим националним духовним и језичким особеностима. Окружен свеопштим неразумевањем или полуразумевањем, што је можда још горе, подједнако туђ и званичницима и бунтовницима, и конзервативцима и напредњацима, Растко је морао доживети судбину свих наших великих песника који су покушали да модерну литературу заснују на националним основама: остао је половичан и недоречен, сав у фрагментима, у узлетима и падовима. Ако је ипак успео да одоли злој ћуди свога времена и преда нам у наслеђе дело које ће бити једна од највећих драгоцености нашег књижевног и историјског памћења, то је зато што је, усред најжешћих књижевних окршаја, умео да сачува своју оригиналност, свој аутентични поетски лик. Свет који је створио  припадао је само њему, иако је то био свет у коме је сва младост нашег доба могла себе да препозна. Зато смо га и прихватили као свој.