Wednesday, April 29, 2020

Даниел Филипе: ВЕСТИ ОД ТВРДИНАТА



ОТКРИЋЕ ЉУБАВИ

На раскршћима
по зидовима кавана и уреда
на прозорима трамваја по булеварима
по портама цркава
чак и у дућанчићу у који нитко не залази
крај рекламе за најновији детерђент
и по перонима станица
гдје се крије наша нада у бијег –
посвуда
огласи.

Огромна слова криче
да су се недавно, једне кишне вечери
у бару неког хотела
МУШКАРАЦ И ЖЕНА
и на лицу мјеста
уз јецање џеза и жагор гласова
случајно открили
да постоји ЉУБАВ.
Обоје бијаху жељни нежности
обоје бијаху сачували срце.
Шутња је у себи носила неизбјежност
онога што ће се десити.
И отвореност ненаданога осмијеха бијаше почетак
а затим

Затим изађоше у кишом прожету таму
И капнуше Бог зна куда.
Мушкарац и жена.
Огласи.
Поруке преко радија и телевизије.
Морална Полиција спада с ногу.
Сумњива су свака врата.
Проначи их
задржати
док није пронађена
Откривена Љубав
Уништен узрочник епидемија.

Против јатака примјенити најстрожије мјере.
Позвати војску из провинције.
Држати у приправност ватрогасце.
Позвати резервисте.
Основати одреде самозаштите.
И посебним декретом прогласити
Ратни суд –
Те мјере оправдава опасност од страшних последица.
Сватко треба да покаже осјећај одговорности.

Непоходно је наћи бјегунце и затјећи их на дјелу
прије него што нешто налик на одјек дјетинства
посије немир у мисли добонамјерних грађана
наше земље.

Затворити школе – наш је најсветији дуг
заштитити од заразе младеж.
Како јављају новине
у једној школи у предграђу
за вријеме наставе
неки је дјечак замолио –
црвену ружу!

Кад су  му то ускратили
он је бризнуо у плач и плакао тако дуго
док му нису објаснили да је њен мирис отрован.
Затим је директор школе изнио да несретни дјечак
пати од дугих напада шутљивости и туге.
Добро је што је болест откривена на вријеме.
Дјечак је већ изолиран.
Но постоји могућност појаве сличних случајева.
Од велике је важности утврдити болест
у раном стадију!

Проучимо методе система за умртвљење система концентрације
- како би подсијекли болест у коријену!
У питању је судбина хидрогенских бомби
и моралних норми
без којих је наша Цивилизација незамислива!
ПАЖЊА!
Сватко тко и најмање сумња
обавезан је да се пријави на полицију!
Да остави своје име и адресу.
Обећава се
да лица која би дала криво свједочанство
неће бити звана на одговорност
због лажног исказа.

У сваком рајону
треба организирати одборе
грађанске страже.

У опасности је наш град и читава
Западна Цивилизација.
Стога се
уредбом Владе
укидају све слободе као на примјер
неповредивост личности и тако даље.
Негдје у граду се љубе
тихо се љубе
и плачу од среће
заборавивши на опасност од ноћи.
Треба их пронаћи!
Они су међу нама!
Добро ослушкујте!

Можда они и пјевају – то је веома опасно!
Тако је један војник, чувши како пјевају
испустио своју пушку и зарио лице у руке.
Касније, на Суду је признао
да су га њихови гласови сјетили
вјетра на падинама
цвијећа на ливадама.
Осудише га наравно на смрт.
Постављен уза зид
одједном је запјевао, па му је требало
зачепити уста.
Али је његово лице и тада зрачило свјетлост
Безразложне среће.

Ако се потјера проведе према плану
неће их бити тешко пронаћи
у парку или у кину
у којој од уличица у предграђу
у цркви док свирају оргуље
или у чамцу до којег допире ноћна музика...
Лако је препознати њихово склониште – На њему
сједи и пјева зоолозима незнана птица
а испред прага расте невиђен румени цвјет –
Сигуран знак да су ту!
Разбијте браву и провалите унутра!
Циљајте у срце!
Одјећу обоје спалити!

Можда ће вас одједном спопасти страх и
жеља да некуда бјежите – То је знак да сте заражени и ви...
У том случају –
цијев на слепоочницу и тргните обарач!
То захтијева Виши интерес.
...

(изд. Глас – Бања Лука, БОСНА и ХЕРЦЕГОВИНА, 1980 ГОД.)


Tuesday, April 28, 2020

СТИВЕН РАНСИМАН: Историја на Првото Бугарско Царство


КНИГА II
Големите сили на Европа

ТРГОВИЈА СО ДУШИТЕ

...
Легатите се върнали обратно в щастливо неведение. Рим ликувал от победата си. Но папата лекомислено бил забравил, че най-голямо отношение към сделката имат самите българи. В началото на 880 г. в папския двор пристигнало пратеничество на Борис. Йоан бил изпълнен с очакване, но българският пратеник, болярин на име Функтика, само поднесъл почитанията на своя владетел и съобщил, че в България нещата вървят добре. Това било всичко. Все пак Йоан възприел събитието като добър знак. В отговор той изпратил писмо, преизпълнено с надежди, а освен това писал и на император Василий, за да изрази задоволството си. Но от България не дошъл никакъв отговор. Йоан бил озадачен и разтревожен. В края на 880 г. той писал ново писмо, в което питал по какво нещастно стечение на обстоятелствата от България не идват повече пратеници — хърватският епископ Теодосий Нински му бил дал да разбере, че се подготвя ново пратеничество. Но отново не последвал отговор. Същата участ имало и следващото му писмо от 881 г. Йоан не можел да разбере какво се е случило. Най-сетне към края на същата година епископ Марин, бившият приятел на Борис, се върнал от мисия в Константинопол и му отворил очите за онова, което се било случило в действителност на събора от 879 г. В яростта си Йоан свалил от длъжност двамата легати, които били присъствували на събора, и отлъчил Фотий от църквата. Но изведнъж истината започнала да го осенява: той започнал да осъзнава защо Фотий се бил отказал така леко от правата си над България. Фотий не бил забравил българите. Той разбирал, че Борис в никакъв случай не би поискал отново да бъде зависим от Рим; порядките на Източната църква му подхождали много повече. А Борис прекрасно умеел да се грижи за себе си.
Рим претърпял поражение. Йоан бил надхитрен от патриарха; победата му била отнета с измама. България, страната, за която наследниците на св. Петър се борили с такива усилия, им се изплъзнала завинаги. Но на папа Йоан не му било писано да живее още дълго с горчивото си унижение. На 15 декември 882 г. той починал, отровен, както се говорело, от враговете си. На негово място дошъл епископ Марин; зад всичко това се криела някаква зловеща тайна.
Борис избрал Изтока пред Запада и изборът му бил почти неизбежен. На пръв поглед изглеждало, че би било по-изгодно да предпочете властта на далечния Рим пред господството на близкия Константинопол. Но в действителност Рим не можел да му даде онова, което искал, нито пък го привличал толкова силно. В Константинопол императорът държал в ръцете си върховната власт и върховенството му било узаконено от църквата. Той бил не само кесар, но и божи наместник, следователно всичко — и кесаревото, и божието — му принадлежало. От друга страна, на Запад открай време съществувала двойнственост на властта. Римската църква отказвала да признае зависимостта си от каквато и да е светска власт. Амбициите й били интернационални и единственият й неограничен владетел бил римският папа. А той не само не допускал намесата на който и да е светски владетел, но се стремял да ръководи и мирските дела. Каквито и да са били първоначалните подбуди на Борис да приеме християнството, той несъмнено възнамерявал да използува покръстването за своите собствени цели — обединяване на страната и укрепване на самодържавието. Негов пример за подражание бил императорът; цезаропапизмът на Империята трябвало да бъде пренесен в България. Тъй като Константинопол не бил склонен да му даде независимостта, която искал, той се обърнал към Рим, но скоро разбрал, че Рим винаги се е стремял към далеч по-строг контрол. Този ход му бил от полза единствено като заплаха, с която да държи Константинопол в напрежение.
Но като оставим настрана практическите съображения, Константинопол без съмнение бил несравнимо по-внушителен за българите, отколкото Рим. Те нямали толкова далечни спомени за дните, когато Рим бил господар на света, а Константинопол бил все още само Византион, затънтен град в далечна провинция. Те виждали Рим такъв, какъвто бил по тяхно време — един мръсен град, разположен на мътна река, богат единствено на църкви, прелати и огромни разпадащи се руини. Как можел той да се сравнява с най-богатия град във вселената, Константинопол, люлка на изкуствата и знанието, с неговите кули, блестящи кубета и безкрайни стени, с търговските кораби, тълпящи се в пристанищата, с дворците, изпълнени с мозайки и гоблени, и с императора, седнал на златния си трон? Цялото това великолепие било пред очите им още от деня, когато за първи път преминали Дунава. Защо им трябвало да прекосяват суровите Албански планини и ветровитото море, за да се кланят на един умиращ град, когато пред самия им праг кипял такъв бляскав живот? Рим не можел да се мери с Константинопол по жизненост и съвършенство на цивилизацията, а и българите вече били попаднали под гръцко влияние. Гърците били построили дворците им в Плиска и Преслав, били им дали гръцката писменост, с която да пишат своята история, били им нарисували картини и изтъкали платове. Представителите на Рим не били направили нищо за тях, само им говорели на непонятен латински и им двали властни нареждания. За Борис било съвсем естествено и разумно да вземе точно такова решение.
Ако на Борис му била дадена възможността да задържи Формоза или Марин, историята може би е щяла да поеме по друг път, макар че вероятно и те като него скоро щели да възнегодуват срещу папското вмешателство. Но съдбата не позволила на тези амбициозни духовници да се отклонят от предначертаната им кариера, като се свържат с България. И двамата достигнали до висотата на папския престол, Марин през трупа на един отровен папа, а Формоза — сред бури и смутове, които не му дали мира и в гроба.
Междувременно всичко гръцко било на мода в България. Заедно с гръцките проповедници тук дошли и гръцки майстори, за да строят църкви и домове, подобаващи на християнските големци. Българите дори се надпреварвали да получат поне част от прочутата ученост на гърците. Болярите бързали да изпратят синовете си на учение в Константинопол. Сред тях бил и Симеон, по-малкият син на самия хан. Борис бил добре осведомен за онова, което ставало в императорския дворец. Той знаел, че там расте най-малкият син на император Василий, когото бащата готвел за патриаршеския престол. Борис намирал тази идея за превъзходна; тя била напълно в духа на цезаропапизма. По-малкият му син трябвало да замине за Константинопол и след като изтече определеното време, да се върне в България, овладял познанията на гърците, за да стане архиепископ и духовен глава на България.
Но модата се мени. На България не й било съдено да се превърне в обикновен провинциален придатък на Византия. Благодарение най-вече на своите велики ханове българите имали твърде развито национално чувство, за да се поддадат на асимилация. А имперските политици, далновидни в своята умереност и преследвани от призрака на Рим, решили да не оказват прекалено голям натиск върху България. Сега единствената им цел била да укрепват християнството в България — най-вече заради самото християнство, а не толкова заради Империята. Това била алтруистична политика, породена до голяма степен от неподправено мисионерско усърдие — и както повечето алтруистични начинания, тя вероятно щяла в края на краищата богато да се отплати.
Към края на 881 г., когато папата и патриархът все още били официално в приятелски отношения, в Константинопол пристигнал бележит гост — Методий, надживелият своя брат славянски апостол. Той отдавна желаел да посети отново родината си, а император Василий и старият му приятел Фотий имали да обсъждат с него много неща. Той се върнал в Моравия на следващата пролет, но Василий задържал при себе си един славянски свещеник и един дякон, заедно с богослужебните книги, които братята били написали на славянски език. Имперските управници научили за делата на големия мисионер от собствената му уста и това ги насърчило да подражават на методите му. Рим отдавна жънел плодовете от дейността на Солунските братя. Но те били изпратени от Константинопрол и сега дошло време и той да извлече полза от тях. При това Константинопол имал едно голямо предимство пред Рим: римската църква едва ли би допуснала да се извършва богослужение на какъвто и да било друг език, освен латинския. Гърците не страдали от такива предразсъдъци. Те оставяли грузинците да се молят богу на грузински, абасгите — на своя език, а и двете църкви считали себе си и били приемани радушно като подвластни на константинополския патриарх. Василий и Фотий решили, че и те трябва да се възползуват от литургията на св. Кирил. В Константинопол била основана славянска школа, вероятно с намерението да бъде използвана като база за покръстването на русите, а и за да съдействува на делото в България.
885 г. била повратната точка в историята на славянското християнство. През тази година Методий починал в Моравия, а делото на целия му живот било на ръба на провала. В края на дните си Йоан VIII го бил подкрепил, но Марин го изоставил, а Адриан III и Стефан V продължили да действуват против него, подтиквани от козните и фалшификациите на латинския епископ на Нитра, Вихинг, и от отказа на Методий да се присъедини към ереста на Рим и да се отрече от никейския Символ на вярата. Смъртта на Методий означавала край на славянското богослужение в Централна Европа. Той бил посочил за свой приемник най-добрия си ученик, Горазд, но неговите способности били безсилни пред пороя от латински и немски интриги, подпомогнати и от светската власт в лицето на княз Светополк. Водачите на славянската църква — Горазд, Климент, Наум, Ангеларий, Лаврентий и Сава — били заловени и хвърлени в затвора, заедно с последователите си. Докато пребивавали там, била произнесена присъдата им. Много от по-незначителните духовници оставали в затвора, а по-видните били осъдени на вечно изгнание. Един ден през същата зима малка група от учениците на Кирил и Методий, начело с Климент, Наум и Ангеларий, били доведени под стража до Дунава и оставени там на произвола на съдбата.
През същата зима пратеник на император Василий посетил Венеция. Един ден, както минавал покрай сергиите на еврейските търговци, вниманието му било привлечено от някакви роби. Като разпитал, той разбрал, че това са славянски свещеници, продадени в робство като еретици от светските власти в Моравия. Знаейки интереса на своя владетел към подобни хора, той ги купил и ги довел със себе си в Константинопол. Василий бил извънредно доволен; той ги приел с почести и дори им раздал бенефиции. Скоро някои от тях заминали за България, вероятно по повеля на императора, снабдени със славянски богослужебни книги.
Но те не били единствените, които дошли в България. Климент и сподвижниците му се спуснали по Дунава, жадувайки да стигнат до онази страна, която в очите им изглеждала като Обетованата земя на правата християнска вяра. След време те дошли до Белград, голямата погранична крепост, където управителят, таркан Борис, ги посрещнал радушно и ги изпратил в Плиска. Ханът ги приел още по-сърдечно. Той се радвал да намери опитни и прославени славянски мисионери, които да му помогнат да стане по-малко зависим от гръцкото духовенство. А имперските управници, преследвайки алтруистичната си политика, не можели да възразят. Дворцовите сановници последвали примера на своя владетел: те се надпреварвали да предлагат гостоприемството си на светите гости. Сампсис Есхач настанил в дома си Климент и Наум, а Ангеларий бил подслонен от болярина Чеслав.
Гръцкото духовенство в България не било така доволно. Позициите му не били съвсем стабилни — Василий и Фотий покровителствували славяните. Но винаги съществувала вероятността Василий и Фотий да протестират и да вземат мерки, ако нещата прекалено се влошат. Обаче гръцките духовници изгубили тази потенциална подкрепа. На 29 август 886 г. императорът починал. Неговият приемник Лъв V мразел Фотий и веднага го свалил от патриаршеския престол, на който поставил своя брат Стефан, 18-годишен младеж. Лъв, чиято младост била вгорчена от съмнения в произхода му и от несполучливия брак, бил апатичен, бездеен държавник и никога не би си направил труда да се намеси в делата на друга държава. А и патриархът, със своята младост и неопитност, бил също толкова ненадежден. Но гръцките духовници имали една сигурна опора: самият Борис се опасявал да не предизвика недоволството им. За него положението било доста трудно. Народът, селяните славяни, приемали християнството доброволно, макар и без особен ентусиазъм. Но прабългарската аристокрация, оредяла от Борисовата разправа след бунта, отново набирала сили. Тези представители на прабългарската аристокрация, които естествено се отнасяли пренебрежително към новата религия, трудно можели да бъдат респектирани от славянски свещеници. Страхопочитание можели да им вдъхнат единствено гръцките духовници — достолепни носители на внушителна култура, йерарси с изискан начин на живот, чиито умове долавяли тънкости, недостъпни за необразованите прабългари. Борис тръгнал по единствения възможен път: гръцките духовници останали в двора му, а славянските били изпратени да проповядват християнството из страната. Скоро, вероятно през 886 г., Климент се отправил да заеме мястото си в Македония.
Македонските славяни отскоро били поданици на хана, но явно приемали господството му на драго сърце. Управляването им обаче се оказало трудно: те се присъединили към България, защото била велика славянска държава и вероятно не им се е нравело да имат управители, принадлежащи към прабългарската аристокрация. Борис решил да ги обвърже по-здраво с помощта на славянското богослужение. Християнството едва било достигнало до техните уединени долини, но желанието за покръстване вече раздвижвало целия славянски свят. Борис повел борба за душите им с Империята — единственият му политически враг на югоизток, — която им давала само гръцко богослужение и навред се стремяла да заздрави гръцкия елемент сред населението. След като славянското богослужение се наложело окончателно в Македония, с течение на времето то можело да бъде въведено във всички български земи. Гръцките духовници, така полезни в момента, трябвало един по един да бъдат заменени със славянски свещеници, докато най-накрая се осъществяла отдавнашната мечта на хана. Прабългарската аристокрация щяла да бъде удавена в морето от славяни, а ханът щял да съперничи на византийския император и да управлява велика държава, обединена, както и Империята, от две здрави спойки — общата вяра и общият език.
Така изпращането на Климент в Македония било пролог към една нова мащабна политика. За целите на тази политика Борис сменил управниците на Македония. До този момент тя била единна провинция, известна като „Колонията“. Борис обособил югозападните й области, известни като Кутмичевица и Девол, (където националистическата пропаганда и мисионерската дейност щели да бъдат от най-голяма полза) и след като отзовал местния прабългарски управител, го заменил с нов — светско лице на име Домета, вероятно славянин. Същевременно той изпратил с Домета и Климент, който трябвало да играе ролята на духовен наставник и явно негов висшестоящ. На Климент били дадени три къщи в Деволската област, а също и къщи в Охрид и Главиница. Климент енергично се заел с просветителската си мисия, а Борис бил доволен, виждайки, че още в първия важен етап осъществяването на плана му потръгва така добре.
След една-две години Борис разкрил по-ясно намеренията си. По време на преселванията, които извършил с цел да заздрави гръцкия и малоазийски елемент в Македония, Никифор I бил заселил тук и много жители от Тивериупол, град във Витиния. В своя нов Тивериупол, на стотина километра северно от Солун, те донесли със себе си много от свещените си реликви — мощите на св. Герман и на други мъченици, убити от император Юлиан Отстъпник. Сега Тивериупол влизал в пределите на българската държава. Приблизително по същото време започнали да се носят слухове за чудодейни събития: по улиците на Тивериупол се появявали образите на св. Герман и последователите му, а костите им вършели чудеса. Мълвата стигнала до Борис и той веднага заповядал на тамошния управител, комит Таридин, да издигне църква за светите мощи в Брегалнишкия диоцез и да ги пренесе там. Вероятно църквата трябвало да краси самия град Брегалница — разрастващо се славянско селище, седалище на българска епархия. Жителите на Тивериупол били силно разгневени, че им отнемат така тачените и ценени от тях притежания. Те се разбунтували и не искали да ги дадат. Таридин трябвало да използва цялото си усърдие и такт, за да предотврати разрастването на бунта. Накрая бил постигнат компромис. Св. Герман бил оставен да почива в мир в Тивериупол, а само трима от другарите му — светии — Тимотей, Комасий и Евсевий — били преместени. Мощите им били пренесени с почести в Брегалница, като по пътя вършели чудеса. Там те били положени в новата църква; за нея били определени и свещеници, които да извършват богослужение на славянски език. Новото християнство завладявало България.
Борис бил доволен. Той бил превел страната си през най-големия прелом в дотогавашната й история. Когато я наследил, тя вече била велика сила: той я превърнал във велика цивилизована сила. Сега той можел да си съперничи на равна нога с франкските владетели, дори и със самия император. А църквата в страната му била под негова власт и той бил накарал света да разбере това. Умелото лавиране и упоритото постоянство накрая победили. А сега той вече се стремял към още по-високи цели, и отново успявал. Скоро България щяла да има единна национална църква, която да я обединява и да умножава славата на хана. Сега Борис можел да си почине. Неговото покръстване било чистосърдечно. Той построил много църкви и манастири не толкова от политически съображения, колкото от искрена набожност, а на чистотата и аскетизма на неговия живот отдавна се възхищавал целият християнски свят. Сега, болен и уморен, той решил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на Бога. През 889 г. той отстъпил престола на най-големия си син Владимир и се уединил в манастир — вероятно основания от Наум голям манастир „Св. Пантелеймон“ край Преслав. Неговото оттегляне било достоен пример за целия християнски свят; в Германия и Италия хората говорели за благочестивия княз Борис.

Но Борис направил за страната си нещо по-важно от покръстването: той завинаги определил съдбата й. Още от времето на Крум България трябвало да избира между два пътя: да напредва на Запад, по средното течение на Дунава, където прониквало влиянието на немската култура и където не съществувала стабилна сила, която да й се противопостави, а само бързопреходни славянски княжества, или пък да остане на Балканите, обърнала очи на изток, и да воюва срещу вечните стени на новия Рим. Омуртаг предпочел Запада, а Борис, играейки си с римската църква, едва не станал централноевропейски владетел. Но в крайна сметка той избрал християнството на Византия — християнството, което най-добре подхождало на страната му. И с това той завинаги закотвил България на Балканите.

(изв. Steven Runciman: A HISTORY OF THE FIRST BULGARIAN EMPIRE; G. Bell & Sons, London - 1930)

Sunday, April 5, 2020

Наоми Клајн: ШОК-ДОКТРИНА



СОДРЖИНА

INTRODUCTION
Blank is beautiful: Three Decades of Erasing and Remaking the World

PART 1
Two Doctor Shocks: research and development
  1. The Torture Lab: Ewen Cameron, the CIA and the Maniacal Quest to Erase and Remake the Human Mind
  2. The Other Doctor Shock: Milton Friedman and the Search for a Laissez-Faire Laboratory

PART 2
The first Test
  1. States of Shock: The Bloody Birth of the Counterrevolution
  2. Cleaning the Slate: Terror Does it Work
  3. “Entirely Unrelated”: How an Ideology Was Cleansed of Its Crimes

PART 3
Surviving Democracy: Bombs Made of Laws
  1. Saved by a War: Thatcherism and Its Useful Enemies
  2. The New Doctor Shock: Economic Warfare Replaces Dictatorship
  3. Crisis works: The Packaging of Shock Therapy

PART 4
Lost in Transition: While We Wept, While We Trembled, While We Danced
  1. Slamming the Door on History: A Crisis in Poland, a Massacre in China
  2. Democracy Born in Chains: South Africa’s Constricted Freedom
  3. Bonfire of a Young Democracy: Russia Chooses “The Pinochet Option”
  4. The Capitalist Id: Russia and the New Era of the Boor Market
  5. Let It Burn: The Looting of Asia and “The Fall of a Second Berlin Wall”

PART 5
Shocking times: The Rise of Disaster Capitalism Complex
  1. Shock Therapy in the U.S.A.: The Homeland Security Bubble
  2. A Corporatist State: Removing the Revolving Door: Putting in an Archway

PART 6
Iraq, Full Circle: Overshock
  1. Erasing Iraq: In Search of a “Model” for the Middle East
  2. Ideological Blowback: A Very Capitalist Disaster
  3. Full Circle: From Blank State to Scorched Earth

PART 7
The Movable Green Zone: Buffer Zones and Blast Walls
  1. Blanking the Beach: “The Second Tsunami”
  2. Disaster Apartheid: A World of Green Zones and Red Zones
  3. Losing the Peace Incentive: Israel as Warning

CONCLUSION
Shock Wears Off: The Rise of People’s Reconstruction

CHAPTER 14
SHOCK THERAPY IN THE U.S.A.
The Homeland Security Bubble

He’s a ruthless little bastard. You can be sure of that.
-Richard Nixon, U.S. President, referring to Donald Rumsfeld, 1971

Today I fear that we are in fact waking up to a surveillance society that is already all around us.
-Richard Thomas, U.K. information commissioner, November 2006

Homeland security may have just reached the state that Internet investing hit in 1997. Back then, all you needed to do was put an “e” in front of your company name and your IPO would rocket. Now you can do the same with “fortress.”
-Daniel Gross, Slate, June 2005


It was a muggy Monday in Washington, and Donald Rumsfeld was about to do something he hated: talk to his staff. Since taking office as a defense secretary, he has solidified his reputation among Joint Chiefs of Staff as high-handed, secretive and – a word that kept coming up – arrogant. Their animosity was understandable. Since setting foot in the Pentagon, Rumsfeld had brushed aside the prescribed role of leader and motivator, and acted instead like bloodless hatchet man – a CEO secretary on downsizing mission.
When Rumsfeld accepted the post, many wondered why he would even want it. He was sixty-eight years old, had five grandchildren and personal fortune estimated as much as $250 million – and he had already held the same post in the Gerald Ford administration. Rumsfeld, however, had no desire to be a traditional defense secretary, defined by the wars waged on his watch; he had greater ambition than that.
The incoming defense secretary had spent past twenty-odd years heading up multinational corporations and sitting on their boards, often leading companies through dramatic mergers and acquisitions, as well as painful restructurings. In the nineties, he had come to see himself as a man of the New Economy, directing a company specializing in digital TV, sitting on the board of another promising “e-business solutions”, and serving as board chairman of the very sci-fi biotech firm that held the exclusive patent on treatment for avian flu, as well as on several important AIDS medications. When Rumsfeld joined the Cabinet of George W. Bush in 2001, it was with a personal mission to reinvent warfare for the twenty-first century – turning it into something more psychological than physical, more spectacle than struggle, and far more profitable than it had never been before.
Much has been written about Rumsfeld’s controversial “transformation” project, which prompted eight retired generals to call for his resignation, and eventually forced him to step down after the 2006 midterm elections. When Bush announced the resignation, he described the “sweeping transformation” project – and not the War in Iraq or the broader war “War on Terror” – as Rumsfeld profound contribution: “Don’s work in these areas did not often make the headlines. But the reforms that set in motion – that he has set in motion – are historic”. They are indeed, but it has not always been clear what those reforms consist of.
Senior military officials derided “transformation” as “empty buzz words”, and Rumsfeld often seemed determined (almost comically) to prove the critics right: “The Army is going through what is major modernization”, Rumsfeld said in April 2006. “It is moving from a division-oriented force to a modular brigade combat team force… from service-centric war-fighting to de-confliction war-fighting, to interoperability and now toward interdependence. That’s a hard thing to do”. But the project was never quite as complicated as Rumsfeld made it sound. Beneath the jargon, it was simply an attempt to bring the revolution in outsourcing and branding that he had been part of in the corporate world into the heart of the U.S. Military.
During the 1990’s, many companies that had traditionally manufactured their own products and maintained large, stable workforces, embraced what became known as the Nike model: don’t own any factories, produce your products through an intricate web of contractors and subcontractors, and pour your resources into design and marketing. Other companies opted for the alternative, Microsoft model: maintain a tight control center of shareholders/employees who perform the company’s “core competency” and outsource everything else to temps, from running the mailroom to writing code. Some called the companies that underwent these radical restructurings “hollow corporations”, because they were mostly form, with a little tangible content left over.
Rumsfeld was convinced that the U.S. Department of Defense needed an equivalent makeover; as Fortune said when he arrived at Pentagon, “Mr. CEO” was “about to oversee the same sort of restructuring that he orchestrated so well in corporate world”. There were, of course, some necessary differences. Where corporations unburdened themselves of geography-bound factories and full time workers, Rumsfeld saw the army shedding large numbers of full-time troops in favor of a small core of staffers propped up by cheaper temporary soldiers from the Reserve and National Guard.
Meanwhile, contractors from companies such as Blackwater and Halliburton would perform duties ranging from high-risk chauffeuring to prisoner interrogation, to catering, to health care. And where corporations poured their savings on labor into design and marketing, Rumsfeld would spend his savings from fewer troops and tanks on the latest satellite and nano-technologies from the private sector. “In the twenty-first century”, Rumsfeld said of the modern military, “we’re going to have to stop thinking about things, number of things, and mass, and think also and maybe even first about speed and agility, and precision”. He sounded very much like the hyperactive management consultant Tom Peters, who declared in the late nineties that companies had to decide if they were “pure ‘players’ in brain-war” or “lumpy-object purveyors”.
Not surprisingly, the generals who were used to holding sway in the Pentagon were pretty sure that “things” and “mass” still mattered when it came to fighting wars. They soon became deeply hostile to Rumsfeld’s vision of a hollow military. After a little more than seven months in office, the secretary had already stepped on so many powerful toes, that it was rumored his days were numbered.
It was at this moment that Rumsfeld called a “rare hall meeting” for Pentagon staff. The speculation began immediately: Was he going to announce his resignation? Was he going to try his hand at a pep talk? Was he belatedly trying to sell the old guard on transformation? As hundreds of Pentagon senior staff filed into the auditorium that Monday morning, “the mood was definitely one of curiosity”, one staffer told me. “The feeling was, How are you going to convince us? Because there was already a huge amount of animosity toward him”.
When Rumsfeld made his entrance “we politely stood up and sat down”. It rapidly became clear that this was not a resignation, ant it most certainly was not a pep talk. It may have been the most extraordinary speech ever given by a U.S. secretary of defense. It began like this:
“The topic today is an adversary that poses a treat, a serious treat, to the security of the United States of America. This adversary is one of the world’s last bastions of central planning. It governs by dictating five-year plans. From a single capital, it attempts to impose its demands across time zones, continents, oceans and beyond. With brutal consistency, it stifles free thought and crushes new ideas. It disrupts the defense of United States and places the lives of men and women in uniform at risk.
Perhaps this adversary sounds like the former Soviet Union, but that enemy is gone: our foes are more subtle and implacable today… The adversary’s closer to home. It’s Pentagon bureaucracy.”

Cheney and Rumsfeld: Proto-Disaster Capitalist
…The admiration was mutual. Friedman was so impressed with Rumsfeld’s commitment to deregulated markets that he aggressively lobbied Reagan to name Rumsfeld as his running mate in the 1980 election instead of George H. W. Bush. – and he never did quite forgive Reagan for disregarding his advice. “I believe that Reagan made a mistake when he chose Bush as his vice-presidential candidate”, Friedman wrote in his memoirs; “indeed, I regard it as the worst decision not only of his campaign, but of his presidency. My favorite candidate was Donald Rumsfeld. Had he been chosen, I believe he would have succeeded Reagan as president, and the sorry Bush-Clinton period would never had occurred”.
Rumsfeld survived being passed over as Reagan’s running mate by throwing himself into his burgeoning business carrier. As CEO of the international drug and chemical company Searle Pharmaceuticals, he used his political connections to secure the controversial and extraordinarily lucrative Food and Drug Administration (FDA) approval for aspartame (marketed as NutraSweet); and when Rumsfeld brokered the deal to sell Searle to Monsanto, he personally earned an estimated $12 million.
The high-stakes sale established Rumsfeld as corporate power player, landing him seats on the boards of such blue-chip firms as Sears and Kellogg’s. His status was a former defense secretary, meanwhile, made him a score for any company that was part of what Eisenhower had called the “military-industrial complex”. Rumsfeld sat on the board of the aircraft manufacturer Gulfstream and was also paid $190.000 a year as a board member of ASEA Brown Boveri (ABB), the Swiss engineering giant that gained unwanted attention when it was revealed to have sold nuclear technology to North Korea, including the capacity to produce plutonium. The nuclear reactor sale went through 2000, and at the time, Rumsfeld was the only North American on the ABB board. He claims to have no memory of the reactor sale coming before the board, though the company insists that “board members were informed about the project”.
It was in 1997, when Rumsfeld was named chairman of the board of the biotech firm Gilead Sciences that he would firmly establish himself as a proto-disaster capitalist. The company had registered the patent of Tamiflu, a treatment for many kinds of influenza and the preferred drug for avian fly.*
(Footnote: Tamiflu has become highly controversial. In a growing number of reported cases, young people who took the drug became confused, paranoid, delusional and suicidal. Between November 2005 and November 2006, twenty-five deaths around the world were linked to Tamiflu, and in the United States the drug is now issued with a health warning alerting patients to an “increased risk of self-injury and confusion” and urging them to “be closely monitored for signs of unusual behavior”.

(Naomi Klein: THE SHOCK DOCTRINE – The rise of Disaster Capitalism; Metropolitan books, Henry Holt and comp. – New York)


Saturday, April 4, 2020

Рејмон Кено: ЦАЦА ВО МЕТРОТО



CACA U METROU

IV
…Caca srce penu sa piva, i tek zatim odgovara:
“Citate li katkad novine?”
“Katkad.”
“Secatelse krojacice iz Sen Montrona koja je muzu rascopala lobanju sekircetom? E pa, to je bila moja keva. A muz, naravno, to je bio moj cale.”
“Au!” kaze tip.
“Ne secate se?”
Dasa ne izgleda bas kao neko ko se seca. Caca je izvan sebe.
“Kako to dodjavola, pa to je bilo podiglo veliku prasinu. Keva je imala jednog advokata koji je dosao pravo iz Pariza, jako poznat, jedan od onih sto ne brbljaju kao vi i ja, prava kulovcina, eto. Ipak je uspeo da oslobodi kevu, iz cuga (gest), ko od sale. Cak je publika aplaudirala kevi, malo je falilo da je iznesu na ramenima. Taj smo dan debelo proslavili. Samo je jedna stvarcica mucila kevu, a to je da se Parizlija, naime adokat, nije zadovoljio samo kriskama kobasica. Bio je prava ala, ta kulovcina. Srecom, odmah se tu nasao Zorz.”
“Ko je sad taj Zorz?”
“Mesar. Crven kao repa. Kevin laf. On joj je utrapio sekirce (tisina) da bi iscepkala drva (smijuljenje).
Gucne malo piva vrlo otmeno, ne dodirujuci casu ni domalim prstom.
“I toj jos nije sve”, dodaje ona, “ja koju sad vidite pred sobom, e pa lepo, ja sam se pojavila na procesu ko svedok, i to iza zatvorenih vrata.”
Tip ne trza.
“Ne verujete?”
“Naravno da ne verujem. Nije po zakonu da deca svedoce protiv roditelja.”
“Prvo i prvo, u pitanju su dva roditelja, a ne jedan. Kad biste dosli kod nas u Sen Montronu pokazala bi vam svesku u koju sam nalepila sve clanke iz novina gde se govori o meni. Cak me je Zorz, dok je keva bila u cuzi, pretplatio za bozicni poklon, na agencijski servis Argus. Znate li sta je agencijski servis Argus?”
“Ne”, veli tip.
“Zalosno. I ono oce da diskutujete sa mnom.”
“Zasto je trebalo da svedocis iza zatvorenih vrata?”
“A! Toa vas interesuje?”
“Ne bas narocito.”
“Bas umete da budete podmukli.”
Opet gucne malo piva, vrlo otmeno, ne dodirujuci casu cak ni domalim prstom. Tip ic ne trza (tisnoca).
“Zaboga”, kaze najzad Caca, “ne treba zato da se durite. Ispricacu vam sto ima da se isprica.”
“Slusam.”
“Evo. Treba pre svega va vam kazem da keva nije mirisala caleta, pa je to caleta razalostilo i on je poceo da cuga. Koliko je taj znao litara da smaze! A kad je bio u takvom stanju, trebao se pricuvati od njega, bio je u stanju da zakovrne vrat cak i jadnoj maci. Kao u pesmi. Znate li tu pesmu?”
“Otprilike”, kaze tip.
“Utoliko bolje. Onda nastavljam: jednog dana, bese nedelja, odem ti ja da gledam jednu fudbalsku utakmicu, igrao je sanktrimontonski Stadion protiv Crvene zvezde iz Neflica, igrali su egal, nista narocito dakle. Bavite se sportom?”
“Da. Ja sam kecer.”
Posto osacova dasine vrlo skromne mere, Caca se iskezi.:
“U kategoriji gledalac”, rece.
“Ofucan stos”, odgovori tip hladno.
Besna, Caca izruci u sebe svoje pivo, zatim zaveza.
“Zaboga”, kaze tip, “ne treba zbog toga da se oduris. Nastavi dakle svoju pricu.”
“Jel vas interesuje?”
“Da.”
“Znaci malopre ste lagali?”
“Ajde nastavi.”
“Nemojte da se zivcujete. Tako cete moci bolje da procenite stvar.”

V
TIPZAVEZA a Caca nastavi da zilavi ovako:
“Cale, one je bio sam kod kuce, nije cekao nista narocito, ipak je nesto cekao, bio je sasvim sam, tacnije mislio je da je sasvim sam, cekajte, zacas cete razumeti. Vracam se dakle kuci, treba reci da je pijan ko dupe, cale, pocinje dakle da me ljubi sto je sasvim normalno, jer je to bio moj cale, kad evo ti ga odjednom pocinje da me vrlo drsko fackari, onda ja kazem ah! ne, jer sam ukapirala sta je time gad teo, al kad sam ku rekla ah! ne, to nikad, on skoci do vrata, zakljuca ih, a kljuc fiknu u dzep i zeva na mene ocima i cini ah ah ah sasvim kao u bionji, pravo siziliste. Sad ces ti da nadrljas, sad ces da nadrljas, cak su mu pomalo i bale isle na usta dok je izvaljivao ove gnusne zvake, i najzad furnu na mene. Ja mu lako eskiviram. Kako je bio mortus, ljosnu njuskom na pod. Opetusta. Opetrk za mnom, ukratko prava korida. Najzad uspeva da me dovati. Opet pocinje da me drsko davi. Ali u tom trenutku, vrata se otvaraju sasvim tiho, jer treba da vam kazem da mu je keva tako rekla, ja odo da kupim spagete i svinjske kremenadle, ali to nije bila istina, to je bio samo fazon za njega, ona se sakrila u vesernicu gde je bila ostavila sekirce, i tako se usunjala tiho i naravno imala je kod sebe svoj svezanj sa kljucevima. Pametna je keva, keva ko celica, zar ne?:”
“Jesbogme”, kaze tip.
“Dakle tiho otvara vrata i ulazi na prstima, cale za to vreme jadnik misli na druge stvari, ninasta ne obraca paznju, zar ne, i tako popi jedno sekirce pravo u lobanju. Treba priznai, keva ga je dobro aknula. Ne moze se reci da je bilo lepo za gledanje. Cakstavise, bilo je gadno. Necu da se kopleksiram. Tako je pala kevi oslobadjajuca presuda. Uzalud je bilo sto sam izjavila da joj je Zorz tutnuo sekirce, to je bilo bez ikakvog uticaja, rekli su samo da kad neko ima muza koji je gad tog kalibra, postoji samo jedna stvar koju moze uciniti, geknuti ga. Rekoh vam vec, cak su joj cestitali. Sto je mnogo mnogo je, zar ne?”
“Ljudi…”, kaze tip (gest).
“Posle je keva mene ribala, kaze mi ti mala droljo, kog si boga imala da pricas tu pricu o sekiri? Pa sta, odgovorila sam joj, zar to nije bila istina? Slusaj, mala droljo, ponavljala je ona i tela je da me izgazi, usred sveopste razdraganosti. Ali Zorz je umiri, a ona se usto jako puvala sto su joj aplaudirali svi oni koji su je poznavali, pa vise nije stizala da misli na bilosta drugo. Bar za neko vreme.”
“A posle?” pita tip.
“E pa, posle Zorz je poceo da se vrzma oko mene. Onda je keva rekla da ipak ne moze da svakog gekne sekirom, jeltako, to se onda ne bi bas lepo zavrsilo, pa mu je dala nokat, i tako se zbog radi mene oslobodila svog dase. Zar to nije lepo, a? Zar to nije dobra majka?”
“Mora se priznati”, slozi se tip.
“Samo, nedavno je nasla novog lafa i zbog toga smo se dofurali u Pariz, ona juri za njim, a mene je da me ne bi ostavila samu kao plen satirima, a njih bogme ima kolko ti dusa zeli, poverila mom ujki Gabrijelu. Izgleda da snjim nema cega da se bojim.”
“A zasto?”
“To jos ne znam. Tek sam juce stigla i jos nisam imala vremena da stvar prokuzim.”
“A sta on radi, ujka Gabrijel?”
“On je nocni cuvar, nikad se ne dize pre jedan popodne..”
“A ti si kidnula jos dok je on knjavao?”
“Tacno.”
“A gde stanujes?”
“Tamo” (gest).
“A zasto si plakala malopre na klupi?”
Caca ne odgovara. Tip pocinje da joj gazi po ganglijama.
“Izgubilasise, je li?”
Caca uveliko raspravlja u sebi svojim unutrasnjim glasicem: u sta li sam se to sada uvalila, za sta li me on drzi, nece se on keve mi lepo provesti samnom.
Naglo ustaje, zgrabi pakecinu i bris. Jurne u gomilu, klisne medju prolaznike i medju preprodavce, brise u cik-cak, zatim vata okuku cas desno cas levo, trci pa koraca, da gas pa malo prikoci, odna kaska, menja pravac, zaokrece.
Vec je pocela da se smeje dasi zamisljajuci ga kakvu mora daje njusku napravio, kad shvati da je suvise rano cestitala sebi. Neko je koracao kraj nje. Nije bilo potrebno podici pogled da bi se ukapiralo da je to tip, ipak ona podize pogled, pa da, to je bilo onaj isti, cak izgleda nije ni primetio da se dogovdilo bilo sta nenormalno, koracao je uz nju, sasvim mirno.
Caca ni reci. Pognuta pogleda izucava okolinu. Vec su izasli iz gungule, sad se nalaze mu jednoj ulici sredne sirine, kojom se muvaju cestiti ljudi, kulovskog izgleda, ocevi porodica, penzioneri, domacice koje setaju svoju derlad, fin svet, eto. Zaguljena stvar, kaze Caca svojim unutrasnjim glasicem. Duboko udahne vazduh u pluca i otvori gobicu da vikne svoj ratni poklic: upomoc! napasnik! Ali ni tip nije mutav, nema sta. Zgrabivsi joj grubo pakecinu iz ruku, pocinje da je drmusa, izgovarajuci energicno ove reci:
“Zar se ne stidis, kradljivice jedna, da mi gepises kako okrenem ledja?”
Onda se obrati publici koja je pocela da se skuplja:
“Ah! Lopovcine, pogledajte samo sta je tela da mi mazne.”

(BIGZ Белград – 1992, превод: Данило Киш, наслов на оригиналот: ZAZIE DANS LE METRO)


Thursday, April 2, 2020

Џон Дјуи: ПИСМА ОД ЈАПОНИЈА

 Tokyo, April 1.

Our activities of late have been miscellaneous; we spent three days, counting coming and going four days, at Kamakura last week. It is on the seaside and is a great resort, summer and winter, for the Japanese, and at the hotel for Europeans over weekends. For summers the foreigners go to the mountains, while the Japanese take to the seaside, largely because there is more for the children to do on the seashore, but partly because mountains seem to be an acquired taste. Kamakura is about ten degrees warmer than Tokyo, as it is sheltered by the hills. Peas were in blossom and the cherry trees all out. It was cold and rainy while we were there, however, except one day, when we crowded in so much sightseeing we got rather tired. Mamma and I are now catching up on calls, prior to leaving  and doing some sightseeing. To-day we went to a shop where they publish very fine reproductions of the old art of Japan, including Chinese paintings owned in Japan, much better worth buying than the color print reproductions to my mind, though we have laid in some reproductions of the latter. There are so many millionaires made by the war in Japan, that lots of the old lords are selling out part of their treasures now; prices I think are too high even for Americans. The old Daimyo families evidently have enough business sense to take advantage of the market, though some are hard up and sell more for that reason. A week ago we went to an auction room where there was a big collection of genuine old stuff, much finer than appears in the curio shops, and this weekend there is another big sale by a Marquis. However, it is said they keep the best things and unload on the nouveau riche; not but what a lot of it is mighty good as it is.
 My other experience that I have not written about is seeing Judo. The great Judo expert is president of a normal school, and he arranged a special exhibition by experts for my benefit, he explaining the theory of each part of it in advance. It took place Sunday morning in a big Judo hall, and there were lots of couples doing “free” work, too; they are too quick for my eye in that to see anything but persons suddenly thrown over somebody’s back and flopped down on the ground. It is really an art. The Professor took the old practices and studied them, worked out their mechanical principles, and then devised a graded scientific set of exercises. The system is really not a lot of tricks, but is based on the elementary laws of mechanics, a study of the equilibrium of the human body, the ways in which it is disturbed, how to recover your own and take advantage of the shiftings of the center of gravity of the other person. The first thing that is taught  is how to fall down without being hurt, that alone is worth the price of admission and ought to be taught in all our gyms. It isn’t a good substitute for out-of-door games, but I think it is much better than most of our inside formal gymnastics. The mental element is much stronger. In short, I think a study ought to be made here from the standpoint of conscious control. Tell Mr. Alexander to get a book by Harrison—a compatriot of his—out of the library, called “The Fighting Spirit of Japan.” It is a journalist’s book, not meant to be deep, but is interesting and said to be reliable as far as it goes. I noticed at the Judo the small waists of all these people; they breathe always from the abdomen. Their biceps are not specially large, but their forearms are larger than any I have ever seen. I have yet to see a Japanese throw his head back when he rises. In the army they have an indirect method of getting deep breathing which really goes back to the Buddhist Zen teaching of the old Samurai. However, they have adopted a lot of the modern physical exercises from other armies.
The gardens round here are full of cherry trees in blossom—and the streets are full of people too full of saké. The Japanese take their drunkenness apparently seasonly, as we hadn’t seen drunken people till now.

 Tokyo, April 2.

We have had another great day to-day. This morning rose early and wrote letters, which were not sent in spite of the haste, as we decided the slow boat was slower than waiting for a later and faster one. So you ought to get many letters at once. The day has been sunshiny and bright, but not at all sultry, so perfect for getting about. We went to the art store to get some prints which we had selected the day before and then on to call on a Professor of Political Economy, who is also a member of Parliament, radical and very wide awake and interesting, quite like an American in his energy and curiosity and interest. We visited and learned a lot about things here and there and then he took us to lunch at his mother-in-law’s house. They have a beautiful house in Japanese style, with a  foreign style addition, like most of the houses of the rich, the Japanese part having no resemblance whatever to the foreign, which is so much less beautiful. In carpets and table covers and tapestries imitated from the German, the Japanese have no taste, while in their own line they remain exquisite. This house is one of the most absolute cleanliness. No floor in it but shines like a mirror and has not a fleck of dust, never had one. Let me see if I can describe accurately this entertainment. We took three ’rickshas and rode through the cherry lined narrow streets over hills where are the lovely gardens of the rich showing through the gateways and showing over the top of the bamboo walls, which are built of poles about six feet long upright and tied together with cords. They are very pretty with the green. When we reached the house Mr. U—— took us in to the foreign drawing room, which is very mid-Victorian and German in its general effect. This one has in it a beautiful lacquer cabinet, very large and quite overpowering every other thing in the room. There the ladies of the house came in and made their bows, very amiable and smiling at our thanks for their hospitality. The sister-in-law, a young girl of sixteen, who wants to go to America, and afterwards the grandmother, very much the commanding character that a grandmother ought to be. The children hovered round them all much like our children. The ladies brought us tea with their own hands in lovely blue and white cups with little lacquer stands and covers. Candy with the tea, which was green. I forgot to say that we had already, during the hour with Mr. U—— had tea three different times and of three different kinds, besides little refreshments therewith. After a little we were summoned to lunch. Three places set on a low table and a beautiful blue brocade cushion to sit upon. The two younger ladies on their knees ready to serve us. They poured out wine for us, or Vermouth, and we took the latter. We had before us, each, one lacquer bowl, covered, that contained the usual fish soup with little pieces of fish and green things cut up in it. This we drink, putting the solid bits into our mouths with the chop sticks. The grandmother thought she ought to have prepared foreign food, but the clever girl of sixteen had spoken for home food, and so we thanked them for giving that to us, as we seldom get a real genuine Japanese meal. And this is the first we have had where we were served by the ladies of the house, except the dolls’ food at the festival. It seems this is the highest compliment that we have had, as the real Japanese home is open to the foreigner only when the foreigner is asked to sit on the floor and is served by the ladies of the household. They kneel near the table and the maid brings the dishes and hands them to the ladies, who in turn serve the dishes to the guests. It is very pretty. I have reached the stage where I can sit on my heels for the length of a meal, but I rise very awkwardly, as my feet are asleep clear up to my knees at the end. We ate soup, cold fried lobster and shrimps, which are dipped in sauce besides; and cold vegetables in another bowl, and then hot fried fish; then some little pickles, then rice, of which the Japanese eat several bowls, then the dessert, which has been beside you all the time, and is a cold omelette, which tastes very good, and then they give you tea, Formosa oolong. We had toast, too, but that is foreign. Then we left the table and were shown the rooms upstairs, which contain many pieces of lacquer and bronze and woodwork, and then we went down and there was tea and a dish of fruit ready for us. We had not much time for this, as they were going to send us in a motor to the Imperial Gardens. But as the last kind of tea had to be brought we were at the door putting on our shoes when it arrived. This tea is strong oolong and has milk in it, with two lumps of sugar for you to put in yourself. Thus we had been served with tea six times within three hours.
It is hard to describe the Imperial Gardens. Read the guide book and you will see that it is. Ten thousand orchid plants were the beginning of the sight. We saw the lettuce and the string beans and the tomatoes and potatoes and eggplant and melons, and all growing under glass, for the Emperor to eat. Never saw such perfect lettuce, all the heads in one frame of exactly the same size and arrangement, as if they were artificial, and all the others just right. Why potatoes under glass? Don’t ask me. Grapes in pots looked as if the raising of grapes under glass was in its beginning, but maybe not, as I was not familiar enough with those little vines to know whether they would bear or not. The flowers in the frames were perfection. Masses of Mignonette daisies, and some other bright flowers I did not know were ready to put out in the beds which were prepared for the garden party. We cannot go on the 17th. A very large pavilion with shingle roof under which the Emperor and Empress are to sit at the party is being built and will be taken down the next day, or rather week, as it will take more than one day. Then if it rains there will be no party. To-night it looks as if rain might spoil the blossoms. But to-day was perfect. It is a little surprising when one sees this famous garden after reading about Japanese gardens for all one’s life. There is such a large expanse of grass with no flowers and the grass does not get green here so soon as with us, and it is now all brown, though big masses of daffodils are superb. These under the cherry trees with the sunshine shining through slantways made one of the brilliant sights of a lifetime. The artificial lakes and rivers and waterfall and the bridges and islands and hills with big birds walking and swimming make enough to have come for to Japan. The groups of trees are as fine as anything can be and across the long expanses the view of them is like a succession of pictures. There are a hundred and sixty-five acres in the park, no buildings. In the beginning it was pretty well to one side of the city, but now it is on a car track of much travel, though still on the outskirts on its outer edge.
On Monday we have arranged to go to the theater again at the Imperial. To-day it is the great actor Ganjiro at a small theater. It is said the jealousy of the Tokyo actors and managers keeps Ganjiro from getting a fair chance when he comes here. Mr. T——, formerly of Chicago, has just been here to try to arrange a dinner for us before we leave, the dinner to be at a restaurant with all the old students present. The restaurants are always amusing and we agreed, of course. This may keep us in Tokyo one day longer, though that is not decided yet.  For the rest of the time we are to make up on calls as far as we can and ride about to see the cherry blossoms, and I hope we may see some of the famous tea houses. Thus far we have seen no tea house at all, and there is not one afternoon tea house where ladies go in this city excepting the new-fashioned department stores, and they do not stand for anything different than they do with us. This shows how little the real ladies of Tokyo go out of their houses.
The Sumida river is a big river gathering up all the small streams from one side of the mountains. It is full of junks and other craft and is the center of much history, both for Tokyo as a city and for the whole country.

 Tokyo, April 4.

Ganjiro, the greatest actor from Osaka, is acting here now, and the show was great. He did the scene among other things they did in New York under the name of “Bushido.” A dance by a fox who had taken the form of a man was a wonderful thing. There is no use in trying to describe it. It was not just slow posturing, like the other Japanese dances we have seen, nor was it as wild as the Russian dancers; he did it alone, no companion, male or female. But it was as free as the Russian and much more classic at the same time. You will never realize what the human hand and arm can do until you see this. He put on a number of masks and then acted or danced according to the type of mask he had on. He can do an animal’s motions without any clawing—as graceful and lithe as a cat. He is a son of an old man Ganjiro.
Our last days here are rather crowded and we aren’t going to get the things done that should be done. Cherry blossoms are at their height—another thing indescribable, but if dogwood trees were bigger and the blossoms were tinged with pink without being pink it would give the effect more than anything else I know. The indescribable part is the tree full of blossoms without leaves; of course you get that in the magnolias, but they are coarse where the cherry is delicate. We went to a museum to-day, which is finer in some respects than the Imperial; gods till you can’t rest, and wonderful Chinese things, everything except paintings.

 Tokyo, April 8.

We are actually packing up and get away to-morrow morning at 8:30—we travel all day, the first part till four o’clock on the fastest train in Japan. The ordinary trains make about fifteen miles an hour, Japan having unfortunately adopted narrow gauge in early days and going on the well-known principle of safety first. We have had various and sundry experiences since writing, the most interesting being on Sunday, when we were taken into the country both to see the cherry blossoms and the merry-makers; the time is a kind of a carnival and mild saturnalia based on bright clothes, and wigs, and saké, about ninety per cent saké. There were a few besides ourselves not intoxicated, but not many. Everybody practiced whatever English he knew on us, one dressed-up fellow informing us “I Chrallie Chaplin,” and he was as good an imitation as most. Aside from one fight we saw no rudeness and not much boisterousness, the mental effect being apparently to make them confidential and demonstrative. Usually they are very reserved with one another, but Sunday it looked as if they were telling each other all their deepest secrets and life ambitions. Our host of the day laughed most benevolently all the time, not excluding when a fellow dressed in bright red woman’s clothes insisted on riding on the running board. They get drunk so seldom that it didn’t appeal to him so much as a drunk as it did as a popular festival; the people really were happy.
There were miles of trees planted each side of a canal that supplies Tokyo with water, all kinds of trees and in all stages of development, from no blossoms to full, no leaf and beautiful little pink leaves. The blossoms are dropping, it is almost a mild snowfall, and yet the trees seem full.
 Yesterday we went to the theater again, the Imperial, a party of ten filling two boxes. We were taken behind the scenes and shown the green rooms, etc., and introduced to an actor and to his son, about eleven, who appeared on the stage later and did a very pretty dance. He had a teacher in the room and was doing his Chinese writing lesson, never looked up till he was spoken to, about the handsomest and most intelligent looking lad I have seen in Japan. Acting is practically a hereditary profession here. I doubt if an outsider not trained from early childhood could possibly do the acting anyway, and I don’t think the guild would let him break in if he could, though one man of British extraction has been quite successful on the Japanese stage. We saw some very interesting things yesterday, including dances, and learned that they are very anxious to come to America, but they want a patron. If the scenes were selected with great care to take those that have lots of action and not so much talking, and the libretto was carefully explained, they could make a hit in New York at least.
Our other blowout was the other evening at a Japanese classic tea house, a part of a Noh dance for entertainment and a twelve-course meal or so. The most interesting thing though is talking to people. On the whole I think we have a chance to see people who know Japan much better than most. We haven’t been officialized and putting the different things together I think we have as good an acquaintance with the social conditions as anybody would be likely to get in eight weeks. An experienced journalist could get it, so far as information is concerned, in a few days, but I think things have to be soaked in by cumulative impressions to get the feel of the thing and the background. When they told me first that this was a great psychological moment, that everything was critical and crucial, I didn’t know what they meant, and I could hardly put it in words now, any more than they did, but I know inside of me. There are few external signs of a change, but Japan is nearly in the condition she was in during the first years of contact and opening up of things fifty or so years ago, so far as the mental readiness for change is concerned, and the next few years may see rapid social changes.

 Nara, April 12.

Well, we have started on our journey and have seen Japan for the first time, scenically speaking, that is to say. The first day’s ride from Tokyo to Nagoya was interesting, but not particularly so except for Fuji, which we saw off and on for several hours, and on three sides. As sometimes it isn’t visible, and we had a fine warm day, we had good luck. Nagoya is where the best old castle in Japan is, you may even in your benighted country and estate have heard of the two golden dolphins on top. The castle is an imperial palace and it turned out that you have to have a permit from Tokyo, but we set out to try to get in, and as we had met a nice young man at the X——’s in Tokyo who came from Nara, we telephoned him, and while we didn’t get in through him (he said he could never get in himself under any circumstances) he promptly asked us to dinner. Then we were taken to the swellest tea house in Nara and had another of those elaborate dinners, on what he called the tea-istic plan. We began with the tea ceremony without the ceremony but with the powdered tea, the bowl being prepared for each one separately in succession. The Nara cooking is better, we all thought, than the Tokyo, the food being more savuory and the variety of flavors greater, an opinion which pleased our host. Expressing some curiosity about some four-inch trout which seemed to have a sugar caramel coating, we found that they were cooked in a kind of liquor which deposited the sweetness, and then we were presented with a bottle of the drink known as Mirin, so now we are lugging glassware. Then after the dinner he said that he hoped that we would not think him guilty of improper action, but that he had invited the best samisen player and singer in Nagoya, and also some dancers.  In other words, some geishas were introduced and sang, played and danced before King David. There are all grades from those comparable to chorus girls at Jack’s to high grade actresses, and these were of the upper kind. He said he wished us to see something of true Japan which few foreigners saw, this referring to the restaurant as well as the dancing. They won’t receive anybody who isn’t an old client or friend of one of these high toned places. But the ladies of the party thought he was especially interested in one of the girls. Personally I think the dancing and music are much more interesting than they are reported to be in the guide books.
The next day we went to the primitive Ise shrines, arriving cross and hungry at about two, but bound to get the pilgrimage over, especially as it wasn’t good weather. Yamada, where the sacred shrines are, is a very beautiful place, with wooded hills and little streams. The trees are largely cryptomerias, which are evidently some relative of the California redwoods, and while not nearly as tall, make much the same effect. It is a darling spot, filled with the usual thousands of carpet bagger (literally the old Brussels carpet bags) pilgrims. As previously reported I toted a borrowed frock coat and stovepipe hat. Our guide said special clothing was not needed for the ladies. I put on my war paint, and the chief priest having been written from Tokyo of our impending arrival, an hour had been set. At the outermost gate, the Torii, the ceremony of purification, took place. We had water poured out on our hands out of a little ceremonial cup and basin and then the priest sprinkled salt on us; nobody else had this but us. Then when we got to the fence gate, we were told that the ladies not having “visiting dresses,” whatever they are, couldn’t go inside, but that I should be treated as of the same rank as an Imperial professor and allowed to go. I forgot to say that we had a gendarme in front of us to shoo the vulgar herd out of our way. Then we marched slowly in behind the priest, on stones brought from the seaside, through a picket fence to designated spots near the next fence, I being allowed nearer to the gate than our Japanese guide; and we worshiped, that is bowed. I got my bow over disgracefully quick, but I think our Japanese conductor stood at least fifteen minutes.

 Kyoto, April 15.

...

(LETTERS FROM CHINA AND JAPAN, John Dewey and Alice Chipman Dewey; E. P. DUTTON & comp. 1920, New York)