ОД
ФИЛОЗOФИЈАТА НА СОВРЕМЕНИОТ ЗАТВОР: Набљудувања и размислувања во врска со
неговото воспитувачко воздејствие
IV
Първозатворникът прекрачва прага на затвора с две главни
чувства: чувство на страх и чувство на срам.
Страхът на новия затворник се проявява в смущението му, в
несигурната му походка, в напрегнатостта, която има всеки човек, който
предвкусва най-неочаквани неща. Тази страхливост се съпътствува от една
склонност за подчинение на всички намиращи се в затвора, използувана от старите
затворници за най-дръзки шеги с безпомощния новак.
В един миг всички затворници застават мирно, за да
посрещнат някой мним прокурор. Последният минава важно и гордо покрай строените
затворници, задавайки отделни въпроси. Най-сетне пита за новите затворници,
които веднага му биват представени. Разпитът на последните е обстоятелствен, от
момент на момент става все по-цветист, докато стигне до въпроси, от които
трябва да се черви и най-големият безсрамник. За голямо удоволствие на старите
затворници новакът със заекване, мънкане, кашляне, с полудуми се мъчи да стъкми
отговорите и да не разсърди строгия „прокурор“, който твърдо и нетърпеливо
повтаря въпросите, оставени без отговор.
Със същия церемониал новият арестант минава традиционния
„лекарски“ преглед, състоящ се в следното: По заповед той остава по кожа в
средната част на тялото си, навежда се и „лекарят“ проверява с една клечка, на
която е завързан памук, да не страда от хемороиди. След това затворникът се
изправя, изплезва езика си, който лекарят натиска със същата клечка, за да
провери дали няма ангина.
Новият затворник плаща „такси“ за осветление, за водосвет
и за какво ли не.
Срамът и чувството на опозоряване у новия затворник се
проявяват в старанието да скрие вината си. Ако е по-сгънат, той развива лъжата
си, след като го запитат; а ако е по-буден, и без запитване, при първия удобен
случай почва да обяснява невинността си. Поради това старите затворници никога
не питат новодошлите за какво са влезли в затвора. И ако трябва да направят
това от скука, те предварително знаят отговора и с подчертано недоверие
посрещат даваните обяснения.
По-интересни са интелигентните затворници, които се
грижат, щото равнището на достойнството им да не падне и да се радват на
уважението, на което са се радвали вън. Те непрекъснато говорят за ревизия на
присъдата си, като сочат за доказателство няколкото случаи на съдебна грешка.
Други от тези паднали богове подобно на Барона от „На дне“ непрекъснато вадят
старите си медали и дават доказателства за миналото си величие:
— Ех, когато бях директор на Старозагорската търговска
банка!… Варна… Банкя… Чамкория… Рилския манастир. Бал на „Червен кръст“…
най-скъпият бал… с бели ръкавици… бира… седем балдъзи около мен… — И той прави
широк жест, за да изрази низходящата линия на седемте балдъзи.[94]
V
Опрян на тези две предзатворни чувства на страх и срам,
използувайки ги, затворът би трябвало да постигне желаното от теорията
умствено, нравствено и правно поправяне на затворника, което да създаде у него
едно зачитане на правовия ред и едно отвращение от престъплението.
Ала всъщност в затвора никой не се грижи, щото върху
затворниците да бъде упражнявано някакво умствено, нравствено или правно
въздействие.
Липсват всякакви сказки и беседи. И дума да не става за
някакви специални курсове. Библиотеката в затвора е едно случайно сборище от
книги на автори, които са успели да ги прокарат пред Министерството на
правосъдието. Изброителят на книгите дава един пъстър букет от имена, като се
почне от Л. Стоянов и се свърши с Борис Стоименов. И макар че малко хора търсят
библиотекаря — поради липса на книги търсещите често вземат не търсеното, а
каквото е останало.
Беседи в затвора произнася само свещеникът, и то в
тържествени случаи. От тези беседи наистина може да се научи много за величието
на Симеона, за ролята на о. Паисия и на светите равноапостоли[95] в нашата история, но
твърде малко и почти нищо за един конкретен план, по който престъпникът да
намери „пътя на спасението“. Нима и свещеникът, комуто не липсва нито ум, нито
хумор, се е убедил в безнадеждността на „акъл без пари“?
Ако някой смята, че посещението на църквата, участието в
молебените и църковния хор е признак на нравствено поправяне на затворниците,
той добросъвестно се лъже. Свещеникът на затвора не по-малко бавно, отколкото
където и да било, чете познатите текстове на Евангелието; затворниците с не
по-голямо внимание го слушат; а що се касае до църковния хор, той има за
диригент вулгарен убиец и в състава му влизат между другите: Куситасев, който
още дължи един милион лева на касата на Софийския областен съд, Табаков —
убиецът на Грозьо Константинов и другар на прочутия Процеп с още по-прочутата
Кучка — и др. подобни. И има нещо трогателно и смешно, когато този пъстър хор
извиси с тънък треперещ глас:
— Господи, помилуй!…
Това, което движи тези хора, може да се приеме повече
като старание за угодничество, за региструване на добро поведение с оглед на
възможните помилвания, отколкото за разкаяние, и неговото заслужено име е
„сметка“, а не „нравственост“.
Не по-добре стои въпросът с днешната организация на
затворническата работа в работилниците. Съвкупността от условията, при които се
провежда тази работа, я превръщат само в една сметка: да се излезе по-скоро от
затвора, като два работни дни се смятат за три излежани.
И дума не може да става за някакво правно въздействие
върху затворника с оглед да се приучи той да зачита закона. В затвора не се
вижда дори някъде закачен правилникът за вътрешния ред, за да знае новият
затворник какво може и какво не може да прави вътре.
VI
И все пак новият затворник изпитва в достатъчна степен
умствени, нравствени и правни влияния, които пряко съдействуват за превръщането
му в закоравял престъпник.
Най-напред изчезва страхът, с който той е влязъл в
затвора, предвид на това, че вътре не среща нищо страшно. Той скоро намира
подходящата си среда, бързо свиква с новата обстановка, създава си нужните
навици и започва да се чувствува като у дома си.
По-важно е обаче изчезването на чувството на срам. Тази
най-тежка и най-чувствителна последица от осъждането тук се изличава по следния
начин:
Още началото на новия затворник прави впечатление, че в
затвора са събрани не само бедни и неуки хорица, които пряката нужда за малкото
парче горчив черен хляб е накарала да откраднат. Той се намира ограден от
представители на всички обществени среди и професии: търговци с умишлени
фалити; индустриалци, запалили застрахованите си фабрики; цяло стадо от
злоупотребили чиновници и отчетници; полицаи, изнасилили арестантки или
покровители и съучастници на крадци; военни, ограбили складове или
злоупотребили при доставки; учители убийци, адвокати мошеници, свещеници
фалшификатори. Узнаването на това обстоятелство действува доста окуражително
върху новия затворник и първата мисъл, която сменя учудването му е: „Значи, аз
не съм ни пръв, ни последен.“
Второто нещо, което въздействува върху затворника, е
нравствената атмосфера на затвора. Би трябвало да се предполага, че
затворниците са едно множество от каещи се грешници, които, ако и да не
посипват по библейски главите си с пепел, поне ходят с наведени глави и с мъка
смеят да срещнат чуждия поглед. Нищо подобно. Поведението на затворниците,
както и отношенията между тях, са такива, като че нищо не се е случило. Никога
извършеното престъпление няма да се използува за обида. Дори чувството на
честолюбие като че тук е по-силно и по-болезнено.
Нещо повече. Затворът си има своите съсловия и мярката за
благородството на затворническите царе и звезди не е нито интелигентността,
нито доброто поведение, нито разкаянието, а тежестта на извършеното
престъпление, проявената дързост и жестокост, рекордът на извършените неразкрити
престъпления, бунтарската природа. Злоупотребителите конкурират с броя на
откраднатите милиони.
Още с влизането си в затвора затворникът чувствува силата
и естеството на това чиноразличие. Единственото средство да не се види досаден
като муха и да не получи една презрителна и пренебрежителна гримаса, когато
каже, че е осъден на няколко месеца затвор, е — да премълчи това. И наистина,
нима пред легендарния живот на един Манаси Германски, на Америката, на
Пържолата, на македонските терористи струва да се говори за някаква си
кокошкарска кражба? Нима може да се сравнява кривозаклятието на някой си Петър
с „подвига“ на Цинцарски — убиеца на началника на пощите — или с този на Спас
Дойчинов, който бърка в чуждите каси с такава леснота, с каквато бърка в собствените
си джобове?
Едно истинско почитание, смес от страх и уважение, питаят
към тия затворнически първенци както останалите затворници, така и
затворническия персонал. А това създава редица привилегии. И ако е въпрос за
честолюбие, мнозина дребни престъпници изпитват истинска завист пред славата,
влиянието и почитта на тези звезди на затвора и престъпността.
Но в затвора съществува една защитна затворническа
философия, чиито теоретици са затворниците, които вън са били значителни хора и
за които затворът е едно голямо обществено падение. За да защитят себе си и за
да покажат, че собствено нищо особено не са направили, тези добре осведомени
хора с чувство на удовлетворена мъст разкриват пред останалите затворници
незаловената престъпност, която безнаказано се шири вън — в някои случаи
косвено покровителствувана от закона, в други — оформявана от недобросъвестни
адвокати, в трети случаи — улеснявана от подкупни администратори. По тоз начин
новият затворник добива тук рядката възможност да узнае всички тайни на днешния
тъй зле устроен свят. Затворът се превръща за него в едно училище за
престъпност, в което четат лекции доста добри специалисти.
Тук той узнава как се произвеждат търгове; как се
подписват разписки за неполучени суми, за да се раздели законно оформената
плячка; как адвокати изнудват клиентите си; как съдии си набавят валута на
черната борса; как полицаи с присъствието си правят прикритие на съдружниците
си крадци, а след това смазват (чрез енергичен разпит) с бой някоя жертва, за
да признае извършената кражба; как се подкупва печатът; как той изнудва хората;
как се фалшифицират избори; как се правят умишлени фалити; как се ограбват
чуждестранни дружества и какво ли не още. Тук новият затворник узнава колко
смешно малка и нищожна е била неговата кражба на чувалче кюмюр, на една лопата
или на едни панталони. В затвора той няма друга работа, освен да слуша, да
клати глава и да се остави, щото тази отрова полека-лека да прониква в душата
му.
При това положение, когато затворникът разбира, че
правният съд е създаден, за да се нарушава от едни безнаказано, а от други с
риска да бъдат наказани, нима е възможно да се създаде в него едно дълбоко и
искрено уважение към закона?
No comments:
Post a Comment