КНИГА II
Големите сили на Европа
ТРГОВИЈА СО ДУШИТЕ
...
Легатите се върнали обратно
в щастливо неведение. Рим ликувал от победата си. Но папата лекомислено бил
забравил, че най-голямо отношение към сделката имат самите българи. В началото
на 880 г. в папския двор пристигнало пратеничество на Борис. Йоан бил изпълнен
с очакване, но българският пратеник, болярин на име Функтика, само поднесъл почитанията
на своя владетел и съобщил, че в България нещата вървят добре. Това било
всичко. Все пак Йоан възприел събитието като добър знак. В отговор той изпратил
писмо, преизпълнено с надежди, а освен това писал и на император Василий, за да изрази задоволството си. Но от България не дошъл
никакъв отговор. Йоан бил озадачен и разтревожен. В края на 880 г. той писал
ново писмо, в което питал по какво нещастно стечение на обстоятелствата от
България не идват повече пратеници — хърватският епископ Теодосий Нински му бил
дал да разбере, че се подготвя ново пратеничество. Но отново не последвал
отговор. Същата участ имало и следващото му писмо от 881 г. Йоан не можел да разбере
какво се е случило. Най-сетне към края на същата година епископ Марин, бившият
приятел на Борис, се върнал от мисия в Константинопол и му отворил очите за
онова, което се било случило в действителност на събора от 879 г. В яростта си
Йоан свалил от длъжност двамата легати, които били присъствували на събора, и
отлъчил Фотий от църквата. Но изведнъж истината започнала да го осенява: той започнал да осъзнава защо
Фотий се бил отказал така леко от правата си над България. Фотий не бил
забравил българите. Той разбирал, че Борис в никакъв случай не би поискал
отново да бъде зависим от Рим; порядките на Източната църква му подхождали
много повече. А Борис прекрасно умеел да се грижи за себе си.
Рим претърпял поражение.
Йоан бил надхитрен от патриарха; победата му била отнета с измама. България,
страната, за която наследниците на св. Петър се борили с такива усилия, им се
изплъзнала завинаги. Но на папа Йоан не му било писано да живее още дълго с
горчивото си унижение. На 15 декември 882 г. той починал, отровен, както се
говорело, от враговете си. На негово място дошъл епископ Марин; зад всичко това
се криела някаква зловеща тайна.
Борис избрал Изтока пред
Запада и изборът му бил почти неизбежен. На пръв поглед изглеждало, че би било
по-изгодно да предпочете властта на далечния Рим пред господството на близкия
Константинопол. Но в действителност Рим не можел да му даде онова, което искал,
нито пък го привличал толкова силно. В Константинопол императорът държал в
ръцете си върховната власт и върховенството му било узаконено от църквата. Той
бил не само кесар, но и божи наместник, следователно всичко — и кесаревото, и
божието — му принадлежало. От друга страна, на Запад открай време съществувала
двойнственост на властта. Римската църква отказвала да признае зависимостта си
от каквато и да е светска власт. Амбициите й били интернационални и
единственият й неограничен владетел бил римският папа. А той не само не
допускал намесата на който и да е светски владетел, но се стремял да ръководи и
мирските дела. Каквито и да са били първоначалните подбуди на Борис да приеме
християнството, той несъмнено възнамерявал да използува покръстването за своите
собствени цели — обединяване на страната и укрепване на самодържавието. Негов
пример за подражание бил императорът; цезаропапизмът на Империята трябвало да
бъде пренесен в България. Тъй като Константинопол не бил склонен да му даде
независимостта, която искал, той се обърнал към Рим, но скоро разбрал, че Рим
винаги се е стремял към далеч по-строг контрол. Този ход му бил от полза
единствено като заплаха, с която да държи Константинопол в напрежение.
Но като оставим настрана
практическите съображения, Константинопол без съмнение бил несравнимо
по-внушителен за българите, отколкото Рим. Те нямали толкова далечни спомени за
дните, когато Рим бил господар на света, а Константинопол бил все още само
Византион, затънтен град в далечна провинция. Те виждали Рим такъв, какъвто бил
по тяхно време — един мръсен град, разположен на мътна река, богат единствено
на църкви, прелати и огромни разпадащи се руини. Как можел той да се сравнява с
най-богатия град във вселената, Константинопол, люлка на изкуствата и знанието,
с неговите кули, блестящи кубета и безкрайни стени, с търговските кораби,
тълпящи се в пристанищата, с дворците, изпълнени с мозайки и гоблени, и с
императора, седнал на златния си трон? Цялото това великолепие било пред очите
им още от деня, когато за първи път преминали Дунава. Защо им трябвало да
прекосяват суровите Албански планини и ветровитото море, за да се кланят на
един умиращ град, когато пред самия им праг кипял такъв бляскав живот? Рим не
можел да се мери с Константинопол по жизненост и съвършенство на цивилизацията,
а и българите вече били попаднали под гръцко влияние. Гърците били построили
дворците им в Плиска и Преслав, били им дали гръцката писменост, с която да
пишат своята история, били им нарисували картини и изтъкали платове.
Представителите на Рим не били направили нищо за тях, само им говорели на
непонятен латински и им двали властни нареждания. За Борис било съвсем
естествено и разумно да вземе точно такова решение.
Ако на Борис му била дадена
възможността да задържи Формоза или Марин, историята може би е щяла да поеме по
друг път, макар че вероятно и те като него скоро щели да възнегодуват срещу
папското вмешателство. Но съдбата не позволила на тези амбициозни духовници да
се отклонят от предначертаната им кариера, като се свържат с България. И
двамата достигнали до висотата на папския престол, Марин през трупа на един
отровен папа, а Формоза — сред бури и смутове, които не му дали мира и в гроба.
Междувременно всичко гръцко
било на мода в България. Заедно с гръцките проповедници тук дошли и гръцки
майстори, за да строят църкви и домове, подобаващи на християнските големци.
Българите дори се надпреварвали да получат поне част от прочутата ученост на
гърците. Болярите бързали да изпратят синовете си на учение в Константинопол. Сред тях бил и Симеон,
по-малкият син на самия хан. Борис бил добре осведомен за онова, което ставало
в императорския дворец. Той знаел, че там расте най-малкият син на император
Василий, когото бащата готвел за патриаршеския престол. Борис намирал тази идея
за превъзходна; тя била напълно в духа на цезаропапизма. По-малкият му син
трябвало да замине за Константинопол и след като изтече определеното време, да
се върне в България, овладял познанията на гърците, за да стане архиепископ и
духовен глава на България.
Но модата се мени. На
България не й било съдено да се превърне в обикновен провинциален придатък на
Византия. Благодарение най-вече на своите велики ханове българите имали твърде
развито национално чувство, за да се поддадат на асимилация. А имперските
политици, далновидни в своята умереност и преследвани от призрака на Рим,
решили да не оказват прекалено голям натиск върху България. Сега единствената
им цел била да укрепват християнството в България — най-вече заради самото
християнство, а не толкова заради Империята. Това била алтруистична политика,
породена до голяма степен от неподправено мисионерско усърдие — и както
повечето алтруистични начинания, тя вероятно щяла в края на краищата богато да
се отплати.
Към края на 881 г., когато
папата и патриархът все още били официално в приятелски отношения, в
Константинопол пристигнал бележит гост — Методий, надживелият своя брат
славянски апостол. Той отдавна желаел да посети отново родината си, а император Василий и
старият му приятел Фотий имали да обсъждат с него много неща. Той се върнал в
Моравия на следващата пролет, но Василий задържал при себе си един славянски свещеник и един дякон,
заедно с богослужебните книги, които братята били написали на славянски език.
Имперските управници научили за делата на големия мисионер от собствената му
уста и това ги насърчило да подражават на методите му. Рим отдавна жънел
плодовете от дейността на Солунските братя. Но те били изпратени от
Константинопрол и сега дошло време и той да извлече полза от тях. При това
Константинопол имал едно голямо предимство пред Рим: римската църква едва ли би
допуснала да се извършва богослужение на какъвто и да било друг език, освен
латинския. Гърците не страдали от такива предразсъдъци. Те оставяли грузинците
да се молят богу на грузински, абасгите — на своя език, а и двете църкви
считали себе си и били приемани радушно като подвластни на константинополския
патриарх. Василий и Фотий решили, че и те трябва да се възползуват от
литургията на св. Кирил. В Константинопол била основана славянска школа,
вероятно с намерението да бъде използвана като база за покръстването на русите,
а и за да съдействува на делото в България.
885 г. била повратната
точка в историята на славянското християнство. През тази година Методий починал
в Моравия, а делото на целия му живот било на ръба на провала. В края на дните
си Йоан VIII го бил подкрепил, но Марин го изоставил, а Адриан III и Стефан V продължили да действуват против него, подтиквани от козните и фалшификациите на латинския епископ на Нитра,
Вихинг, и от отказа на Методий да се присъедини към ереста на Рим и да се
отрече от никейския Символ на вярата. Смъртта на Методий означавала край на
славянското богослужение в Централна Европа. Той бил посочил за свой приемник
най-добрия си ученик, Горазд, но неговите способности били безсилни пред пороя
от латински и немски интриги, подпомогнати и от светската власт в лицето на
княз Светополк. Водачите на славянската църква — Горазд, Климент, Наум, Ангеларий,
Лаврентий и Сава — били заловени и хвърлени в затвора, заедно с последователите
си. Докато пребивавали там, била произнесена присъдата им. Много от
по-незначителните духовници оставали в затвора, а по-видните били осъдени на
вечно изгнание. Един ден през същата зима малка група от учениците на Кирил и
Методий, начело с Климент, Наум и Ангеларий, били доведени под стража до Дунава
и оставени там на произвола на съдбата.
През същата зима пратеник
на император Василий посетил Венеция. Един ден, както минавал покрай сергиите
на еврейските търговци, вниманието му било привлечено от някакви роби. Като
разпитал, той разбрал, че това са славянски свещеници, продадени в робство като
еретици от светските власти в Моравия. Знаейки интереса на своя владетел към подобни
хора, той ги купил и ги довел със себе си в Константинопол. Василий бил
извънредно доволен; той ги приел с почести и дори им раздал бенефиции. Скоро
някои от тях заминали за България, вероятно по повеля на императора, снабдени
със славянски богослужебни книги.
Но те не били единствените,
които дошли в България. Климент и сподвижниците му се спуснали по Дунава,
жадувайки да стигнат до онази страна, която в очите им изглеждала като
Обетованата земя на правата християнска вяра. След време те дошли до Белград,
голямата погранична крепост, където управителят, таркан Борис, ги посрещнал радушно и ги изпратил в Плиска. Ханът ги приел още
по-сърдечно. Той се радвал да намери опитни и прославени славянски мисионери,
които да му помогнат да стане по-малко зависим от гръцкото духовенство. А
имперските управници, преследвайки алтруистичната си политика, не можели да
възразят. Дворцовите сановници последвали примера на своя владетел: те се
надпреварвали да предлагат гостоприемството си на светите гости. Сампсис Есхач
настанил в дома си Климент и Наум, а Ангеларий бил подслонен от болярина Чеслав.
Гръцкото духовенство в
България не било така доволно. Позициите му не били съвсем стабилни — Василий и
Фотий покровителствували славяните. Но винаги съществувала вероятността Василий
и Фотий да протестират и да вземат мерки, ако нещата прекалено се влошат. Обаче
гръцките духовници изгубили тази потенциална подкрепа. На 29 август 886 г.
императорът починал. Неговият приемник Лъв V мразел Фотий и веднага го
свалил от патриаршеския престол, на който поставил своя брат Стефан, 18-годишен
младеж. Лъв, чиято младост била вгорчена от съмнения в произхода му и от
несполучливия брак, бил апатичен, бездеен държавник и никога не би си направил
труда да се намеси в делата на друга държава. А и патриархът, със своята
младост и неопитност, бил също толкова ненадежден. Но гръцките духовници имали
една сигурна опора: самият Борис се опасявал да не предизвика недоволството им.
За него положението било доста трудно. Народът, селяните славяни, приемали
християнството доброволно, макар и без особен ентусиазъм. Но прабългарската
аристокрация, оредяла от Борисовата разправа след бунта, отново набирала сили.
Тези представители на прабългарската аристокрация, които естествено се отнасяли
пренебрежително към новата религия, трудно можели да бъдат респектирани от
славянски свещеници. Страхопочитание можели да им вдъхнат единствено гръцките
духовници — достолепни носители на внушителна култура, йерарси с изискан начин
на живот, чиито умове долавяли тънкости, недостъпни за необразованите
прабългари. Борис тръгнал по единствения възможен път: гръцките духовници
останали в двора му, а славянските били изпратени да проповядват християнството
из страната. Скоро, вероятно през 886 г., Климент се отправил да заеме мястото
си в Македония.
Македонските славяни
отскоро били поданици на хана, но явно приемали господството му на драго сърце.
Управляването им обаче се оказало трудно: те се присъединили към България,
защото била велика славянска държава и вероятно не им се е нравело да имат
управители, принадлежащи към прабългарската аристокрация. Борис решил да ги
обвърже по-здраво с помощта на славянското богослужение. Християнството едва
било достигнало до техните уединени долини, но желанието за покръстване вече
раздвижвало целия славянски свят. Борис повел борба за душите им с Империята —
единственият му политически враг на югоизток, — която им давала само гръцко
богослужение и навред се стремяла да заздрави гръцкия елемент сред населението.
След като славянското богослужение се наложело окончателно в Македония, с
течение на времето то можело да бъде въведено във всички български земи.
Гръцките духовници, така полезни в момента, трябвало един по един да бъдат
заменени със славянски свещеници, докато най-накрая се осъществяла отдавнашната
мечта на хана. Прабългарската аристокрация щяла да бъде удавена в морето от
славяни, а ханът щял да съперничи на византийския император и да управлява
велика държава, обединена, както и Империята, от две здрави спойки — общата
вяра и общият език.
Така изпращането на Климент
в Македония било пролог към една нова мащабна политика. За целите на тази
политика Борис сменил управниците на Македония. До този момент тя била единна
провинция, известна като „Колонията“. Борис обособил югозападните
й области, известни като Кутмичевица и Девол, (където националистическата
пропаганда и мисионерската дейност щели да бъдат от най-голяма полза) и след
като отзовал местния прабългарски управител, го заменил с нов — светско лице на име Домета, вероятно славянин.
Същевременно той изпратил с Домета и Климент, който трябвало да играе ролята на
духовен наставник и явно негов висшестоящ. На Климент били дадени три
къщи в Деволската област, а също и къщи в Охрид и Главиница. Климент енергично се заел с
просветителската си мисия, а Борис бил доволен, виждайки, че още в първия важен
етап осъществяването на плана му потръгва така добре.
След една-две години Борис
разкрил по-ясно намеренията си. По време на преселванията, които извършил с цел
да заздрави гръцкия и малоазийски елемент в Македония, Никифор I бил
заселил тук и много жители от Тивериупол, град във Витиния. В своя нов
Тивериупол, на стотина километра северно от Солун, те донесли със себе си
много от свещените си реликви — мощите на св. Герман и на други мъченици, убити
от император Юлиан Отстъпник. Сега Тивериупол влизал в пределите на българската
държава. Приблизително по същото време започнали да се носят слухове за
чудодейни събития: по улиците на Тивериупол се появявали образите на св. Герман
и последователите му, а костите им вършели чудеса. Мълвата стигнала до Борис и
той веднага заповядал на тамошния управител, комит Таридин, да издигне църква
за светите мощи в Брегалнишкия диоцез и да ги пренесе там. Вероятно църквата
трябвало да краси самия град Брегалница — разрастващо се славянско селище,
седалище на българска епархия. Жителите на Тивериупол били силно разгневени, че
им отнемат така тачените и ценени от тях притежания. Те се разбунтували и не
искали да ги дадат. Таридин трябвало да използва цялото си усърдие и такт, за
да предотврати разрастването на бунта. Накрая бил постигнат компромис. Св.
Герман бил оставен да почива в мир в Тивериупол, а само трима от другарите му —
светии — Тимотей, Комасий и Евсевий — били преместени. Мощите им били пренесени
с почести в Брегалница, като по пътя вършели чудеса. Там те били положени в
новата църква; за нея били определени и свещеници, които да извършват
богослужение на славянски език. Новото християнство
завладявало България.
Борис бил доволен. Той бил
превел страната си през най-големия прелом в дотогавашната й история. Когато я
наследил, тя вече била велика сила: той я превърнал във велика цивилизована
сила. Сега той можел да си съперничи на равна нога с франкските владетели, дори
и със самия император. А църквата в страната му била под негова власт и той бил
накарал света да разбере това. Умелото лавиране и упоритото постоянство накрая
победили. А сега той вече се стремял към още по-високи цели, и отново успявал.
Скоро България щяла да има единна национална църква, която да я обединява и да
умножава славата на хана. Сега Борис можел да си почине. Неговото покръстване
било чистосърдечно. Той построил много църкви и манастири не толкова от
политически съображения, колкото от искрена набожност, а на чистотата и
аскетизма на неговия живот отдавна се възхищавал целият християнски свят. Сега,
болен и уморен, той решил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на
Бога. През 889 г. той отстъпил престола на най-големия си син Владимир и се
уединил в манастир — вероятно основания от Наум голям манастир „Св. Пантелеймон“
край Преслав. Неговото оттегляне било достоен пример за целия християнски свят; в
Германия и Италия хората говорели за благочестивия княз Борис.
Но Борис направил за
страната си нещо по-важно от покръстването: той завинаги определил съдбата й.
Още от времето на Крум България трябвало да избира между два пътя: да напредва
на Запад, по средното течение на Дунава, където прониквало влиянието на
немската култура и където не съществувала стабилна сила, която да й се
противопостави, а само бързопреходни славянски княжества, или пък да остане на
Балканите, обърнала очи на изток, и да воюва срещу вечните стени на новия Рим.
Омуртаг предпочел Запада, а Борис, играейки си с римската църква, едва не
станал централноевропейски владетел. Но в крайна сметка той избрал
християнството на Византия — християнството, което най-добре подхождало на
страната му. И с това той завинаги закотвил България на Балканите.
(изв. Steven Runciman: A HISTORY OF THE FIRST BULGARIAN EMPIRE; G. Bell & Sons, London - 1930)
No comments:
Post a Comment