Хавиер Москосо: ПОЛИТИКА НА БОЛКА

 POLITICS OF PAIN: " A Good Subject for Eminent Amateurs

JAVIER MOSCOSO - Consejo Superior de Investigaciones Cientifica

МЕЛБУРН: Писма на Каролина Нортон до Виконт Вилијам Лемб II

The Letters of Caroline Norton to Lord Melbourne

 

[Maiden Bradley] August, 25 [1831]

Dearest Lord,

A thousand thanks for your kindness with regard to the picture, and indeed I blush to think that my innocence so misled me as to make me suppose there was but one penitentiary in the City of Crime of which you are an inhabitant and Poodle Byng Commissioner [sic] of Supplies. I have written to bid Chas Norton instantly purchase it from the hands of the fair widow & I am very glad it has turned out a true portrait. Its faults will be of no consequence in my mother’s eyes & I doubt not but that she will discover a likeness in the child to my father when she married him; so once more many thanks for Georgia & myself.

Your assertion respecting your youth is curios: When I was whipped in days of yore, I always defied consequences, but the fingers of the whipper in, and rushed to repeat my crime, - which proves that it was good for you to be whipped and very bad for me. I can recollect no single instance in which I was subdued by harshness and I think it is a general mistake, governing children by “force of arms” which restraints the weakest only till their strength & and yours are nearly in pair. My boy is a little better, but he is a very sickly child, and he has been so since he was six months old, when Norton drove us down on a Xmas visit to Hampton Ct in an open gig. The child got an inflammation on its lungs and was given over by all medical men who saw it in consequence of this journey. Till that time, it was so very pretty with its dark eyes and red cheeks, that the villagers at Long Ditton called it “Mossrose”, seeing that its rosy face was surmounted by a green velvet cap of my manufacturing. Mothers always grow fonder – I believe – of their offspring, in proportion as they are sickly, plain & unengaging to strangers. I scarcely cared then to have it with me for above an hour or two in a day, when everybody admired and begged for it as a plaything, but now they never notice it, except to ask what ails the creature, I can’t bear it out of my sight and think everything it says is a miracle. But enough on so small subject. What you say of the affection subsisting between members of a large family is I think perfectly true; and the one that is gone, always seems the favorite of all. Faults are so soon forgotten when they have ceased to irritate us; and works and looks, that were indifferent to us while they were familiar things, seem lost treasures when they are remembered. The very empty place which we were accustomed to see always occupied by the same form, brings more bitterly home the reflection “they are all there by him” all – why should he be taken from amongst his companions. I think it is almost worse than losing an only child, for then the mother may sit down silently in her sorrow, while in the other case, she is constantly listening to the laughter & voices of her remaining children, and missing he one laugh & the one voice which she alone remembers to have mingled in the confused sounds of merriment. It keeps one’s sorrow alive, which is a think Seymour particularly objects to, and is constantly lecturing about as if it were a sin to lament more than one week for any relation. – The post is just gone so I must fold & seal.

Ever yrs. truly

C. Norton

 

Maiden Bradley

August 26 [1831]

I was cruelly interrupted yesterday by Mr. Fleetfoot, the aged Postman, when on the point of replying to that part of your august epistle which relates to my regretting that I had not done as well as I might have done. “My good man” (as my mother say[s] to her sons-in-law when she is very angry) I would not give a fillip to be a Duke’s wife tomorrow. If it was mere position in the world which I had desired, and in which I had been disappointed, depend upon it I should not have expressed it to you; as I should be ashamed of that feeling, tho {though? z.b.} not of my vanity so much as you could wish. I am amply content to be Mistress N, even without the Honble and have even a pleasure in feeling when I am in company with your proud ones, that little as I am, I am as satisfied as the best of them, perhaps more so – that I wish for nobody’s place or lot in preference to my one, and know that they can take nothing from me, or humble me in any one way. At least I have never been humbled yet.

My regret for past disappointments is of different nature, and happily does not prevent my having a very tolerable share of interest in the present & the future; a life is not wrecked at twenty; it is venerable persons like yourself, who look back most bitterly at lost opportunities & and talented misused – we get over it. The only misfortune I ever particularly dreaded, was living & dying a lonely old maid, which I am happy to say, has been prevented. I am a first object with one person (Mr. Norton), and a secondary object with a good many – more, I do not desire. An old maid is never any one’s first object, therefore I object to that situation. I like to be coaxed and petted & made much of, to whip my children & give them doses of rhubarb, and to correspond with noblemen who direct to me Mrs. Norton. My Lord, I am contented. I have not The Faerie Queene with me, but as it is a favorite of mine, I will look into it the first thing on mu return, while my maid is unpacking my trunk. Many remarks have been made upon our acquaintance, but never one (in my hearing) of the satisfactory nature you suppose – nevertheless I am quite willing to believe that I am wonderfully benefitted by it, and at any rate as it is a great pleasure to me, I can the better bear doubt on the subject from “my friends and the public”. Your remarks on the dangers incurred by Sir R. Adair, were I presume intended to teach me refinement on my Grandfather’s play. Eh? Old boy? – Defend yourself with that mixture of mendacious eloquence and assurance which is so striking a feature of your mind.

 

27^th

I have just received the agreeable intimation (are there two e’s in agreeable? Seymour says there are) that our house has become so tempting that yesterday morning between one & three A.M. it was broken into, and our small stock of plate stolen therefrom; together with a silver & ebony stuff box by Nortons; a bunch of seals of different sizes with crest & arms of our illustrious ancestors etc.; a small parcel containing merino dress for my little child, which I have been dying to have, as the weather is so uncertain here and he suffers so from cold, and a silver teapot belonging to the late respectable & long lamented Ld. Grantley.

I could not help being a little amused after the pains we took with our outside, to have our inside so cruelly plundered, and as we believe by the very man who did all our improvements, and who we know hear is the greatest rascal unhung; was refused as a policeman, on account on his bad character, and has been before the magistrate on suspicion on theft, more than once. Norton is greatly concerned [sic], and is now sitting with folded arms wondering what is to be done, while I, as soon as I have finished talking to you, mean to write to the active Tom Walker and beseech [sic] his assistance to revenge the theft of my bay’s blue [dress] which is the part of the burglary [illegible] au coeur [or in vulgar English stick in the gizzard]. Charles Norton has taken every step which was necessary and if we recover any of our spoons, we shall of course be obliged to melt them into a plate or medal to present to him for a token of gratitude. Good bye. God bless you.

Yrs ever truly

Caroline Norton

 

28^th

I have just got yr long epistle of this morning. I am alarmed {b.b.} at your taking a respectable male companion to Brocket. It looks as if you wanted to fit up yr house for a respectable female one. Don’t be extravagant. I dare you say it will hold everybody as comfortably as possible & suit the lady’s maid up stairs.

 

(“The Letters of Caroline Norton to Lord Melbourne” - edited by James O. Hoge and Clarke Olney; OHIO State University press 1974, Library of Congress)

 

Иван Коларов: МАКЕДОНИЈА...

(ОД АЛЕКСАНДАР ВЕЛИКИ ДО ДЕНЕС)

 21. ВТОРАТА БАЛКАНСКА МЕЃУ-СОЈУЗНИЧКА ВОЈНА И БУКУРЕШКИОТ МИР

...Който сега е проучил основно, дълбоко и обективно, „Руската оранжева книга“ по всички тези събития и защо именно царят на Русия се отказа от „думата“ за „спорната“, че и за „безспорната“ македонски зони, в която книга, преди всичко, нищо не се говори за Сръбско-гръцкият съюз от май 1913 г. (а също така Н. Пашич нищо не споменава в речите си в Скупщината по този същият съюз), - ще знае още повече по-ясно вече отчаянието и на българския цар, и на големия русофил д-р Данев, у когото затупва българската кръв, както у Гешов, за да си обясни заповедта за атаката на българската армия срещу сърби и гърци от „16 юний“... Това бе заповед, преди всичко, да се не разложи българската армия в бездейността си и под справедливата пропаганда, че руският цар се бави по въпроса, и, второ, да се сплашат и сърби и гърци, а, най-после, и самия руски цар, да побърза и каже думата си.. . И генерал Савов даде заповедта за настъпле-ние срещу враговете на България, както той лично е обяснил туй на автора на тази книга, през 1925 г., в Южна Франция, гдето се лекуваше и гдето по-късно почина. Но и сръбският крал Петър е бил издал по-рано манифест към сръбската армия, да бъде готова за война с българската... Генерал Савов атакува успешно сърбите и гърците и щеше да сполучи и изтръгне Македония, защото преди всичко с него бе страшно ожесточеното българско национално чувство - и при мобилизираните и при немобилизираните българи. Ударът на българската армия бе страшен срещу новите й, до сега уж съюзни ней, неприятели. Удар, какъвто те си го заслужаваха. Но ето сега новото чудо на „Йоан Кронщадски“, т.е. на руския цар... Чрез Неклюдова в София той бързо подействува, че ще изравни споровете между досегашните съюзници. И туй „чудо“ е сега, което завинаги разделя България от Русия, защото Русия за последен път ще измори малката и нещастна своя жертва - България. „Бързо да се спрат военните действия! „повелява“ руският цар, чрез Неклюдова в София, защото руският цар, миротворец от Хага, от 1908 г., ще каже думата си... И туй стана!... Жертва на туй чудо, като „козел отпущение“ стана веднага главнокомандующият генерал Савов, когото едва ли не обявиха за луд, че е нарушил „хармонията“ между балканските съюзници… Той бе веднага уволнен, но като „виновник“ на „16 юний“ не арестуван, не съден и не разстрелян, защото действително не бе виновен... На негово място бе назначен един верен на Русия приятел, князогонец с Бендерева и Груева на княз Александра, дълго след туй служил в руската армия, върнал се пак в българската армия, бил се във войната сега срещу Турция храбро, като шеф на армия и комуто едва ли не приписаха победите срещу Турция панславяните от Русия, че и в България. Той бе генерал Радко Димитриев, приятел и на Русия и на Сърбия, воювал по-после, в Голямата европейска война на чело на руска армия и срещу България и убит в Русия... Този български главнокомандующ веднага спря военните действия срещу сърби и гърци, за да се дочака царската дума от Русия... Но не би. Пашич от Белград отказа да иде в Петроград, защото бе тъй научен от самата руска дипломация. Следователно и д-р Данев не отиде, за да почне отново войната срещу сърби и гърци, под командата за българите на Радко Димитриев... Естествено, този „русин“-българин, който напусна по-после дипломатическия си български пост в Петроград, брутално, за да се бие срещу враговете на Русия, между които застана и България в Голямата война, не искаше българската победа в 1913 г. след „16 юний“. Той командуваше ту на напред, ту на назад за българите. Така той внесе пълен смут и разложение в духа на българската армия. Още по-голям стана този смут, когато вече се чу в редовете на българската армия, че румъните са навлезли в беззащитна България и са я почти окупирали цяла, без съпротива, изпратени от Русия, а същевременно сега и турците са взели обратно линията Енос-Мидия, Одрин и са навлезли вече в старите предели на България, неспирани от никого..., че пожарят и грабят, както и румъните грабят всичко. Така сега се сломи духът на българите... Армията почна сама да се демобилизира и си отива по домовете от всички места по фронта й - и по старата българо-сръбска граница и от гръцкия фронт. Румъните са вече пред самата София - 7 километра, турците са също пред Стара Загора и Пловдив... При тези условия се „роди“ голямата сръбска победа над българската армия при Брегалница... Позор преди всичко, за сръбската армия..., за която победа говорят сръбските шовинисти и публицисти, сръбските държавници и военни, и сръбските защитници „славяни-панслависти“, че Сърбия с две войни - и срещу Турция от 1912 г. и срещу България от 1913 г. извоювала „с кръвта си“, с жертвите си, Македония!... Туй поддържа и г. Душан Лончаревич в казаната му вече по-горе книга „Jugoslaviens Entstehung“. (Произходът на Югославия).

Сега вече кабинетът на д-р Данев, въз основа на едно писмо до царя от д-р В. Радославов, Д. Тончев и д-р Н. Генадиев си отива, при декларацията на Данев: „Моята политика фалира, спасявайте България!“... Този Данев, които иначе не бе правил политика за България с Русия!... Писмото стресна царят, който е в явна опасност за всичко свое и който се е обърнал вече за помощ и спасение, главно срещу румъните, да му не вземат столицата, до австрийския император Франц Йосиф, и този наистина подействува в Букурещ на румънския крал Карола, да не влязат войските му в София. Така България се състои сега от София и Кюстендилския окръг, само защото румъните ги изпрати също Русия срещу България и с която Русия българите русофили не правеха политика... Ужас е обхванал българите... бягство, страх, всичко възможно... Отчаяният цар на българите, без България, дири още русофилите. Той предлага управлението на г. Ал. Малинов... русофил, но този отказа да го приеме туй управление, от страх да поеме отговорност, защото видя българите изгубили преди всичко вяра в русофилството и Русия и защото нямаше повече аргументи и доводи, да се убеждават те, нито в нещо добро, нито в нещо полезно. Всичко бе изгубено. И сам Малинов, като русофил, бе изгубен. Не остана русофил в България. Така в тази нещастна България, най-после, двете политически системи, от деня на освобождението й, след Берлинския конгрес, се очертаха ясно: „Самостоятелна или руска България?“ Тези две системи се дълго бориха, цели тридесет, ако не и повече години: едната, представлявана в лицето на националистите - либерали - в борбата, - политическата система на либералите, в този момент, - когато България е в най-страшно положение в целия свой бит на историята си, благодарение на Русия, но без която тя живя векове наред самостоятелно и без която тя се избави сама от гръцкото робство, при Асена и Петра, - излезе права в основата си: „Истинска самостоятелна България!“ Царят на България, Фердинанд най-после се съгласи с тази система, която изключваше другата система, руската намеса в българските работи, и която намеса бе чужда политическа система, руска завоевателна, от своя страна.
Така, в момента, когато д-р Радославов и Тончев образуваха новото българско правителство, което Малинов отказа да състави - националният дух се прояви и превърна в нова българска храброст, с останалите верни и храбри български синове срещу Гърция и Сърбия, макар че румъните бяха пред София, а турците в Южна България. Генерал Савов пое доброволно командуването срещу гърците и има големи успехи при Беласица. Той щеше да плени гръцката армия... Духът у българите отново порасна и срещу сърбите. Новото настъпление срещу тях, след Брегалница (ефтината сръбска победа) озадачи сърбите. И ето сега светкавично гръцкият министър-председател иска примирие, в името и на Гърция и на Сърбия... Нямаше друг изход за българската армия (разнебитена в кадрите си, заради румъните и турците, завзели почти цялото българско царство, както сърбите и гърците са завзели цяла Македония и Западна Тракия. Примирие и мир!... викнаха злодеите над България, а тъкмо за този мир е изпратена в тил на българската армия цялата румънска армия, от руския цар, за да се спасят чрез нея българските врагове и разбойници на Македония - Сърбия и Гърция, като се запази „Балканското равновесие“. Не приемаше ли България този мир, то Румъния, по заповед на Русия ще превземе и София и Кюстендилския окръг и ще върви по стъпките на българската армия в Македония, гдето тя побеждава сърби и гърци...
Правителството на Д-р Радославов, този изпитан борец и държавен мъж, наред с убития Стамболов, почна работата си. Осъден от държавен съд, изкуствено, по желанието на панславистите-русофили, с мълчаливото съгласие на цар Фердинанд тогава, този Радославов е спасител сега на отечеството. Той ще извоюва по-после, две години по-късно, и всички откъснати български земи, чрез Берлинския конгрес. Той преди всичко ще вземе от сърбите Македония. Този Радославов ще воюва от името на българската нация и целокупното й обединение и срещу „освободителката“ Русия... Туй е съдбата! Така го иска българската история на Симеона, Самуила и Иван Acена II, когато от Русия напротив, тогава, в XII столетие, нахлуха руски банди в България за грабежи, както и през руско-турските войни са правили русите грабежи на българска земя - на българи.
Приела България примирието, румъните не влязоха в София. Мирът трябваше бързо да се сключи в Букурещ между България, Сърбия, Гърция и Румъния, т.е. от една страна България, а другите от друга. А туй принижи и опетни и оная среща в София, през 1912 г., на 18 януарий ст.ст., когато се бяха събрали румънският, сръбския и гръцкия престолонаследници, да чествуват пълнолетието на българския престолонаследник княз Борис Търновски. На тази среща се бе явил и турският -, но той „бързо“ си замина. Тогава именно цар Фердинанд пра-веше под тяхната маска и среща голямата руска политика, за Българо-сръбския съюз и приятелството си с Гърция и Румъния, след която сега, една и половина година, му са всички врагове... Те са врагове на България сега, изолирана, ограбена и скарана до кръв и смърт с тях, за да се кара и до днес и да е изолирана, само заради абсурдът й с руско-панславянската и завоевателната руска политика, преди всичко над България.
Правителството на Радославова пристъпи бързо към работа, при отчаянието на всички..., но и при надеждата за добро бъдеще. В Букурещ враговете на българското племе, при задкулисната дипломация на Русия в тяхна полза, наложиха на България своето: те си присвоиха Македония, която Сърбия охотно раздели с „неславянския“ си съюзник Гърция, макар че бе сключила договор с България, за да я „дели“ - по русофилско-панславянски („спорна“ и „беспорна“), като на България, оставиха само няколко малки околии от нея, отсам Вардара но далеч от него, източно, за да оправдае Сърбия, по внушение на Русия, „славянската си съвест“, защото и българите са „славяни“. Естествено, този договор бе първото чудовищно дело за българската нация, в целия й исторически живот на Балканския полуостров. Той не даде само Македония на Сърбия и Гърция, а на последната още и Западна Тракия, с Кавала, по внушение на германския кайзер, шурей на гръцкия крал - и кайзерът „имаше право“... Защото, ако „освободителката на България, Русия, я разпокъсва и унищожава в полза на сърби, гърци и румъни, то защо и той да не помогне, когато същата България му е чужда, а толкова повече царят й Фердинанд, немец по произход, е правил само русофилска политика в България, без оглед наедно приятелство и към Тройния съюз, който му услужи, чрез Австро-Унгария, да стане независим цар, но пък още на другия ден да се хвърли в обятията на руската политика, за да стигне сега чрез нея в Букурещ... Освен Македония и Западна Тракия, от България се отне и южната част на Добруджа, т.е. българска Добружа от пределите на Царство България, за да се даде на Румъния, в името на „Балканското равновесие“... и в името на „славния й разбойнически“ поход в България, без всякаква съпротива - коварно и мизерно от всяка гледна точка, в отношенията на народите. Но така искаше Русия... Така стана в Букурещ новото разпокъсване на целокупното българско племе... под ръководството на Русия. Но туй разпокъсване бе и близката, закръглена вече в процеса на развитието си, прелюдия на предстоящата Европейска война, която вече е неминуема и готвена отдавна, и за която, както казахме, има вече много причини. Една от тези причини е уголемяването и засилването на Сърбия, в съседство с Австро-Унгария, която избягна войната с първата още в 1908 г., по случай „анексията“ на Босна и Херцеговина и която е с нея в непрестанна митническо-стопанска война, щом след 1903 г. Сърбия тръгна с Русия.
Букурещкият договор, сключен под ръководството на румънския крал Карол, като арбитър между България, от една страна, и Сърбия и Гърция, от друга, но арбитър пристрастен и ръководен от руската политика, макар съюзник (Румъния) на Тройния съюз от Европа, защото смяташе България за „виновна“ в „спора“ й със Сърбия и Гърция и защото в България нахвърли войските си и от нея откъсна добруджанската българска земя - 7000 кв. км. с 200 000 население, - възбуди негодуванието на Австро-Унгария, която спаси българската столица от окупацията на румъните, и тази двойна монархия подигна въпросът за ревизията му. Разбира се, към нейното желание се присъедини веднага и Русия, но само за да залъгва България и да парира австро-унгарското желание, което бе, естествено, на-сочено главно срещу Сърбия. Но Сърбия не взе само българска Македония, а и „австро-унгарска“ Македония, дадена на Австро-Унгария от Русия, при тайната им подялба на Балканския полуостров. За Австро-Унгария сега бе вече чужда и Сърбия и Македония, и тя през тях не можеше лесно да излезе на Солун... Тази бе причината, дето в него момент австро-унгарската дипломация заговори за ревизията на Букурещкия убийствен за България договор. Ако сега Сърбия и най-голямата част от Македония станаха „руски“, под влиянието на руската дипломация и по-литика, само с оглед, щото Русия да има в предстоящата Европейска война голямата вече Сърбия за свой краен ляв фланг, и то срещу Австро-Унгария, то последната чрез подигнатият въпрос: да се ревизира Букурещкия договор, т.е. да се направи нещо благоприятно и полезно, чрез тази ревизия и за България, каза открито на последната: „Твоето място не е при „славянството“, което е едно смесено понятие от много понятия и което руските панславяни използуват безчестно за нуждите на руската монархия. И у мен има „славяни“, като никой им не закача ни националността, ни култът, ни културата, - ела при мен, т.е. почни да правиш политиката си с мен в бъдеще“... Така Австро- Унгария, в замяна на изгубеното чрез руската политика и дипломация, сега в уголемена Сърбия, главно и с българска Македония, поиска да удари Русия чрез този Букурещки договор, именно чрез подигане въпросът за ревизията му, направо в сърцето, чрез България, като я спечели на своя страна, толкова повече, че самата Русия смяташе вече, какво след изтощението и унищожението на България, чрез Букурещкият договор, и предшествующите го две войни, - останала без армия, без снаряжения, във вътрешни раздори, подготвени от самата руска дипломация и пр. - ще може и ще грабне и удуши българската си жертва за винаги, при първия удобен случай, при Общата европейска война, защото за какво друго ще се намеси тази Русия и защо за друго тя ще предизвиква тази война сама?!... Та тя е подготвила вече и тези кървави събития на Балканите, както измами тук България, да я тикне в съюз със Сърбия, срещу Турция. И за свободите на „славяните“ от Австро-Унгария ли ще воюва тя в Голямата война, ако не ще ги постави под своето самодържавно-тиранско управление?!... Но, ако е било сега и е въпрос за такъво едно мачкане на „славяните“ от Русия, то Австро-Унгария бе поискала от Малинова през 1908 г. и 1909 г. да се съгласи, да поделят Австро-Унгария и България Сърбия. Малинов обаче не се съгласи. А когато д-р Данев видя абсурдът на политиката си с Русия, огорчен от себе си, бе вече хлопал тайно за австро-унгарска помощ, но не я получи... Туй са големите исторически истини около Букурещкия договор, за да няма нищо чудно по-нататък, защо България при управлението на д-р Радославова отиде, в края на краищата, след обявеният български неутралитет, в 1915 г., през Голямата вече европейска война, не с Русия и Франция, а с Германия и Австро-Унгария. Но за туй в следующата глава по-подробно.
А нека се знае сега и това, че Русия се боеше вече да не изгуби отново Сърбия, ако и отрече „правото“ над българска Македония, т.е. да не тръгне Сърбия пак с Австро-Унгария, заедно с Македония...
Сега, след Букурещкия договор, израз на най-страшната българска катастрофа, израз на едно основно разочарование и презрение към руската политика в България (в туй бе солидарен целият български народ и цялото българско племе във всичките му предели - и вън от България), румъните напуснаха България като „победители“, а сърби и гърци, без победи, толкова повече, че нямаше турци срещу тях, и защото щяха да бъдат бити, ако не бяха румъните и турците, - ограбили Македония и Западна Тракия, както и румъните българска Добруджа), българската армия бе демобилизирана, но и деморализирана ... При все това царят на българите каза при демобилизацията й, че тя не е победена и че свива знамената й за по-добри времена... Туй значеше вече много и за цар и за народ. Царят е вече истински българин, нажален, опечален, съкрушен от всичко преживяно... Той сега разбра дълбоко в душата си, че не е повече русофил, нито „немец“, а българин, който страда с всички българи за станалото страшно изпитание. Той сега разбра, че, ако наистина Русия бе обичала България искрено и честно, то тя без да я вкара в сръбския съюз от 1912 г. и ако в 1908 г. не поиска настоятелно автономията на Македония, а не да дели Балканите на свои и австро-унгарски, то поне в 1911 г. можеше да поиска тази автономия, когато Италия почна войната срещу Турция, в Триполитания, защото Германия и Австро-Унгария, а също и Англия още по-малко щяха да се възпротивят, или, ако руската обич към България, т.е. ако не към България, то към страдаща Македония в случая, бе пак честна и искрена, то един път за винаги руският цар щеше да си каже думата, бързо още при приключването на Лондонския договор, от 18 май ст.ст. 1913 г., въз основа на договора между България и Сърбия, а именно, че най-малкото „безспорната македонска зона“ е българска, като се остави „спорната“ на Сърбия, но един път при условието: българите в нея да си останат българи, а не да бъдат посърбени... (Ние сме против туй разрешение. Констатираме само възможностите за обичта на Русия към България)...
Въпросът обаче за ревизията на Букурещкия договор не стигна до никакъв резултат. За него се много говори и писа, но той бе покрит вече със забвение, тъй като една година по-късно избухна Европейската война, до която България имаше да се справи още с Турция, като с нея сключи нов мирен договор, с нови граници, далеч към България, без Одрин, далеч от линията Енос-Мидия. Туй, разбира се, се дължи пак на честното сръбско приятелство, което предизвика война за Македония, за да навлязат турците в България и по този начин се изменят постановленията на Лондонския договор от 1913 г., в полза на Турция. Между Турция и България, от името на последната, води директно преговорите генерал Михаил Савов, който бе във войната срещу турците, като български главнокомандующ. Освен това, на България сега бе нужен един заем, за да покрие и изплати най-напред направените военни реквизиции на населението си. А един такъв заем тежеше да се сключи само във Франция, защото само тя е била до сега главната кредиторка на България, главната доставчица, чрез заемите и на артилерията й ... и то без оглед до сега, през миналите години, на някакво политическо становище, дали България е с Двойния или с Тройния съюз от Европа. Но ето сега мизерното руско условие, ето веднага пак Русия на сцената, да урежда българските работи. От държането на българския народ и българския печат, да се ревизира по мирен начин Букурещкия договор, Русия побърза да направи капитал и със самото национално чувство на българите. Тя преплита туй чувство и голямата българска нужда от държавен заем, с последния. И нейният нов пълномощен министър в София Савински, е в ролята си, след Неклюдова, който изигра ролята си, в услуга на Русия в София, както Хартвиг в Белград... Савински от името на руското си правителство каза на Радославовото правителство, че нужният заем може да се получи само чрез Петроград, т.е. с разрешението на Русия пред Франция, а туй ще каже по силата на нейното желание, да се откаже България един път за винаги от мисълта си за ревизията на Букурещкия договор, за да престане и Австро-Унгария да иска тази ревизия... Пак руска обич е това към България!... Нищо повече или по-малко!... Тази руска съпротива пред съюзницата на Русия - Франция, не бе нищо друго, освен да се задуши и последното българско национално чувство към поробените сега българи от Сърбия и Гърция в българска Македония. И тя е не само синтез и есенция на руската омраза към всичко българско, но и реален израз на една провокация към казаното чувство, - омраза и провокация, каквито един малък народ не познава, или, ако ги познава, то туй е ни повече, ни по-малко, освен казаното за вълка и агнето: „Мътиш ми водата, ще те изям“!... По този път Русия искаше и падането на правителството на Радославова. Така Франция отказа заемът на България, в името на съюзницата си Русия, готвейки се сигурно и двете за Общоевропейската война, планирана вече срещу Германия и Австрия, по указание в случая и на Англия. И без да знае България тези големи тайни, на тази голяма дипломация на трите големи държави и по логиката на нещата за себе си, тя се обърна за заем към Германия, гдето го и намери, преди да бе избухнала още Европейската война, защото, най-малкото, преговорите по този заем се водеха много по-рано от всякаква европейска война, без ангажимент на България: и Германия ли ще бъде или не в тази война. И можеше ли друго-яче да постъпи тази България, която, без всякакви съображения даже за нова война сега, голяма или малка, с троен съюз или с двоен, нея я заставя прочутата й „освободителка“ - „покровителка“, да се откаже от своето минало, от своята история, от своето национално битие и от своя национален идеал: Македония на първо място, Добруджа, Моравско и Тракия. Туй би го приел само един признат, официално, от другите народи народ за луд...
Уговорен и свързван без всякакви политически обвързвания този български заем в Германия, защото, ако бе той политически, стигаше за Германия жертвата, че България отива с нея, политически, или с Тройния съюз, срещу Франция и Русия, и лихвите, които тя трябваше да плаща, толкова повече, че, ако Германия, наистина, сега е искала бързо Европейската война, за да послужи България с армията си на същия съюз, най-малкото с Турция заедно сега, в тил на руската и сръбската армия срещу Австро-Унгария, - за да не даде тя, България, исканата от Германия гаранция, а именно най-голямата си мина за каменни въглища - Перник... Туй трябва да се разбере и знае от всеки безпристрастен поклонник на истината и от всеки издирвач на тази истина в толкова много комплицираните събития, особено за България от Балканския й съюз със Сърбия до днес.
Сега, без всякаква нужда, руската дипломация и панславяно-руската пропаганда в България се нахвърлиха срещу правителството на Радославова, най-малкото недоволни и неблагодарни, че туй правителство не събра главните виновници - русофили, сключили безумният сръбско-български договор и конвенция, по силата на които последва страшната българска катастрофа, за да ги хвърли в затвора, да ги осъди и накаже с право, в името на кръвта, жертвите и страданията и сълзите на цялата нация, защото България спечели няколко околии от Македония и Гюмюрджинския окръг, Кърджалийско и Малко-Търновско, като изгуби Добруджа (Южна, от цяла Добруджа) и Македония, т.е. толкова, колкото е повече от половината на останалата България и всичките си икономии, а също и армията си.
Те, тези русофили, сега подигнаха, напротив вътрешна война, вдъхновени от Русия, и срещу заема и срещу правителството на Радославова, още повече, предварително, защото Радославов имаше да произведе законодателни избори, което не бе по угодата на същата Русия, за да не укрепне националния дух в България. Руската пропаганда създаде големи вестници, даде пари, даде всичко, за да се доказва сега в България, че катастрофата я причинили не русофилитe под ръководството на Русия, а националистите и либералите... Така русофилските вестници и пропаганда в България, под влиянието и тонът на руския пълномощен министър Савински, под диригентството на руските вестници и надошли агенти от Русия, откриха кръстосан огън срещу национал-либералите, за да ги провалят, както провалиха Стамболов в 1894 и в 1895 г. го убиха, а също както и д-р Радославов в 1902 г., чрез държавния съд, осъдиха, а убиха и Д. Петкова в 1907 г.
„16 юний“ 1913 г. е „престъпно безумие“ на либералите, т.е. генерал Савов, главнокомандующ при русофилския кабинет на Гешова и Данева направи нападението срещу Сърбия, по „заповед на „либералския кабинет“ в България, когато истинският кабинет е русофилски!... А в същност туй тяхно „престъпно безумие“ бе истинско тяхно престъпно безумие, защото бе „престъпна“ българската им политика, защото не правеха политика с Русия и защото сключиха договор и престъпна военна конвенция със Сърбия, а с Гърция и такъва нямаха... „16 юний“, пишеха и й говореха те, е дело на либералите, т.е. на националистите, а те са били досега противни на всеки чисто български национализъм, защото са смятали българите не за отделна нация, съставена исторически, и кръвно и психологически от македонци, славяни и българи, а само за „славяни“ от „общото славянство“, тъй, както го туй разбира руският „политическо-завоевателен“ самодържавнически панславизъм, поставил си за цел да скопчи всички „чистокръвни славяни“ в едно, чрез хитрина, подлост, измама, пропаганда и подкупи. „Либералите нямаха пръст в „16 юний“ казва генерал Савов, пред смъртта си, тежко болен; - „16 юний“ е дело на самото правителство на Гешова и Данева, понеже се бяха самозабравили и дълбоко упоили от руската „освободителна“ политика за Македония, чрез Сърбия и Гърция... Те сами заповядаха „16 юний“ ... Преди „16 юний“ и след „16 юний“ всичко бе „16 юний“ около освобождението на Македония - българите да се бият срещу Турция, а Македония да я окупират сърби и гърци и ... след туй да я „подарят“ на българите! И безумни биха били от свое гледище, да я „подарят“ те на България, макар тя и българска, от свое гледище и в името на своята реална политика“... Така казва този генерал, който получи заповед да атакува сърбите на 16 юний“... И той в завещанието си казва да му се издигне бюст над гроба, с поглед към Македония. Този човек, който е обичал тъй Македония, не е можал да прави сам „16 юний“, за да я поробят тази негова любимка - Македония, само зарад „16 юний“. Той е предпочитал при туй, да се разбяга армията му, отколкото да нанесе позор на племето си... Той бе именно сега охулен и пожертвуван от всички страни... „Ако аз бях лично виновният, за „16 юний“, казва той, то бе дълг и на цар и на правителство веднага да ме уволнят и арестуват, да ме деградират, бързо осъдят и разстрелят... Но тe не сториха туй, а ме пожертвуваха, като ме смениха с Радко Димитриев, за да кажат на Русия, че само аз съм виновен... ала безпомощно“.
Кампанията в България срещу либералите продължаваше, все около „престъпното безумие“ от „16 юний“, за да олекне престъплението на русофилите и отново да смажат явилият се начело на държавната власт национализъм. И толкова по безумно и по-дръзко бе тяхното поведение, колкото повече намираха те у либералите търпеливостта да ги не теглят бързо под отговорност, защото именно тази толкова глупава и толкова наивна за българските национални интереси политика бе за осъждане с право и без възражение... И туй е единственото престъпление на Радославова и кабинета му, и през политическия му живот, за което те, същите русофили по-после, в 1922 г. го с „право“ осъдиха на доживотен затвор чрез „дружбашите“.
Но сега, в пролетта на 1914 г., май месец, руският самодържец, Николай II, се намери лично с царската си яхта в Кюстенджа, в българска Добруджа, на гости на румънския крал Карол. Той се яви лично при него, при този малък крал на малката, пигмей спрямо руската голяма държава Румъния, да му благодари много за нахлуването на румънската армия в България, за способствуването й да се ограби България да се погуби Македония и да се запази „Балканското равновесие“, чрез кръвта и жертвите на България, за окончателното изтощение на България и за отнетата част още от Румъния от българска Добруджа. Той го назначи шеф на руски полк, а също му подари и маршалски жезъл, за „победата“ му над нещастна България. Бе ли туй предупреждение към България, да не върви с Тройния съюз, или бе нова провокация!? Туй не бе предупреждение, защото България бе вече изгоряла в името на руската политика. Туй бе провокация и доказателство, че Русия има наистина сега намерението да погуби България, знаейки, че тя за дълго не може да мисли за Русия, а Великата европейска война идеше, Русия я е бе вече подготвила чрез Белград, тайно, щом се убие австро-унгарският престолонаследник в Сараево...

(Народна Библиотека - Скопје, 1942 год.)

Џонатан Шеј: ДОЦНО-ВИЗАНТИСКИ ГРАДОВИ

 THE LATE BYZANTINE CITY

Chapter II: IOANNINA 1204-1430 

The Population and Society of Ioannina

 …The power and resilience of the aristocracy of Ioannina may have been the result of the setting of Constantinopolitan refugees in the city. These men certainly had an outlook and upbringing which would have been completely alien to the native inhabitants of Ioannina. The refugees had been born expecting a privileged position at the center of power. Over the next two centuries the aristocracy in Ioannina, the senate, would time and again assert their independent nature and right to choose their leader. The Fourth Crusade was not the only event to induce refugees to seek their shelter in Ioannina. Albanian expansion into Epiros meant that refugees, including displaced archontes, took shelter in Ioannina from the Vagenetia and Thesprotia regions to the west of Iaonnina. The Chronicle of Ioannina calls these immigrant archontes Андрес еписимотати and Гегонтес, the same terms used later in the verse for the elite of Ioannina. Later in the same verse these same archontes from outside Ioannina are called И Егзотен, yet were still included in the council which asked Симеон Урош to appoint a ruler for the city. Whilst it is clear that while the refugees from the Crusader-occupied Balkans were initially disliked and seen as outsiders, the continued prominence of Филантропенос and Стратегопулос families suggest that at least some of them became integrated with the local elite and in fact rose to the very pinnacle of Ioaninniniote society. Other outsiders became important in the city by either gaining the favor of the ruling lord or being invited to the city by him to secure his position. This was certainly the case with the Serbs brought to the city by despot Тома Прељубовић. Despite the strong anti-Serbian opinions of the author of the Chronicle of Ioannina, a strong pro-Serbian party is likely to have survived Thomas’s murder and the reign of Esau Buondelmonti. Esau’s widow tried to find a new husband in Serbia, and although Serbian herself, it is unlikely that she would have done so, if there had not been a group in the city which was not pro-Serbian or actually Serbian. This of course, explains Esau’s marriage to a Serbian in the first place. Although there is no mention in the Chronicle of Tocco of a Serbian group in the city, this is easily explained by the fact that the chronicle is highly pro-Italian and pro-Simeon Strategopoulos, Carlo’s chief supporter in Ioannina. Esau Buondelmonti is known to have invited at least one Italian to the city. Carlo and Leonardo Tocco each had retinue which came to the city with them and must have resided in the town. However, at least under the Esau and the Tocco, the number of high level immigrants does not seem to have upset the status quo. Тома Прељубовић was reviled for introducing Serbs into Ioannina in the Chronicle of Ioannina, but no similar criticism was made of Carlo I in the Chronicle of Tocco. Furthermore, the Greek Strategopoulos family was dominant at he beginning of the reign of Carlo I and still held its preeminent position at the end of the reign of his successor, Carlo II.

It is likely that the refugees from Constantinople would have been classed with the archontes of the city. The Chonicle of Tocco frequently mentions that ‘great and small archontes’ as does the horismos of Sinan Pasha. This group dominated the countryside around the city and took most of the major decisions concerning the fate of Ioannina. The Chronicle of Tocco records that the senate of Ioannina was composed of the archontes and the leading clergy of the city. Throughout the history of Ioannina it was the archontes who dictated the fate of the city. The singling out of the Кастрени for special treatment in the chrysobull of 1319 could be explained by their having a leading role in the surrender of the city to the Byzantine Emperor in 1318. Clearly the leading men of the city did not want to be ruled by Nicholas Orsini, the murderer of the last of the Komneno-Doukai rulers of Ioannina and it is likely that it was the senate which sent an embassy to Sygannes Palaiologos inviting him to take possession of the city in the name of Andronikos II. We do not know who decided to recognize John Orsini as kephale of Ioannina, however he agreed to respect the rights of the inhabitants, again suggesting that the senate was at the very least not opposed to his assumption of power in the city. Furthermore, when Ioannina was without a protector or ruler following the death of Стефан Душан, and the collapse of his empire, it was the archontes who sent some of their number to ask the Serbian emperor Symeon to appoint a ruler for their city. When Тома Прељубовић was killed in 1384, a boule was called Joseph, brother of the basilissa Maria, which was made up of the archontes of the city and is probably synonymous wit the senate recorded elsewhere, but does not seem to be the same as the wider assembly of the inhabitants which is commonly referred as a boule. It was this council which decided upon Esau Buondelmonti as the new husband of Maria. When Esau Buondelmonti died in 1411, Matthew of Naples wrote to the archontes to urge them not to surrender to the Albanians. Initially, archontes supported the widow of Esau, the basilissa Eudokia, however she forfeited their good will by trying to kill the captain of the city and confiscating the lands and possessions of a number of archotes. When Eudokia decided to find herself a Serbian husband, the archontes moved to overthrow her.

The Chronicle of Tocco mentions a senate made up of archontes, and also a boule made up of the great and small archontes. After the overthrow of Eudokia, Symeon Strategopoulos summoned the great and small archontes to a meeting with the Duke the next day in the cathedral. When at the church Duke Carlo met with ‘the archontes the cleric, the archbishop and the priests of the city.’ Perhaps this group composed the senate mentioned earlier in the text? This meeting is significant as it took place in the citadel which was largely under the control of the archontes of the senate and the church. It is difficult to see whether this first acceptance of Carlo took the form of his being received in the heart of the archontes ‘region’ of the city, or whether the proposed despot was summoned there for approval. Either way the people in general were excluded from this meeting and it was the senate that took decision to recognize Carlo as a new ruler of Ioannina. Later this situation was reversed when the archontes met with the duke in the palace to demand that the lands confiscated by Eudokia were returned to them. This was granted and Carlo also distributed titles to members of Strategopoulos family. When Sinan Pasha demanded the surrender of the city to the army of the Ottoman sultan, his letter was not addressed to Carlo II, but to the metropolitan, Captain Symeon Strategopoulos, kyr Paul Strategopoulos, the protostrator Bouesavon, the protaseskretis Stavitzes and the small and the great archontes of Ioannina, the group which, as we have seen, constituted the senate of the city. All of these examples clearly shows that the archontes and their senate were the real power of Ioaninna. In the case of Carlo II, this was even so when he was resident of the city. The archontes of Ioaninna chose who ruled them and at the times of crisis it was their council which prevailed in the chosing of the new ruler. After the extinction of  the Komnenos Doukas family, only two of the changes of ruler of Ioaninna – the Serbian conquest and the accession of Carlo II Tocco – were not orchestrated by the city’s archontes.

The real strength of the archontes, apart from their wealth, was that they were organized and met in more or less parliament senate, located in their own fortified citadel. There is much to be said for a comparison with the cities of Italy in this case, in particular emphasis of the Podesta. In northern Italy, it had become common from the 12^th century for the communes to begin appoiniting an outsider who could rule the city with greater impartiality than a local candidate could. However, the cities of Lombardy were – by this time – developing into tyrannies ruled by a signoria, so perhaps this later stage has more in common with the situation in Ioaninna. In both cases, the council chose the ruler and in some cases, at least at first, the Italian communal institutions survived and operated alongside the signoria in much the same way that the Ioaninniote senate did.

Only few of the archontes of Ioaninna are known by the name. Under Carlo I Tocco, they are mostly the relations of Symeon Strategopoulos, but the earlier Chronicle of Ioaninna mentions a number of archontes. The reason that these men were named was either because of their resistance to, or support for, the despot Тома Прељубовић. In opposition to the despot were Constantine Vatatzes, Manuel Philanthropenos and Nikephoros Batalas, who were exiled, the kaballarios Myrsionnes Amirales and the protokathemenos Constantine who were imprisoned, Bardas who rebelled and Hagios Donatos (Photiki), as did John Kapsokovades at Arachobitsa, and Elias Klauses punished because Thomas wanted his possessions and money. Thomas’ supporters, the villains of the Chronicle of Ioaninna, were Chouchoulitzas, Koutzotheodros, Manuel Tziblos, and the protovestiarios Michael Apsaras. Apsaras in particular belonged to an important Epirote family. Theodore Apsaras was one of the advisors of the basilissa Maria following the murder of Thomas, as was a man called Meliglavas. The list of archontes in the Chronicle of Ioaninna demonstrates the continued use of Byzantine titles by the elite of the city and the power certain archontes had in the countryside, if they could take towns or villages and hold them in defiance of the despot in Ioaninna.

…

(Jonathan Shea: THE LATE BYZANTINE CITY: SOCIAL, ECONOMIC AND INSTITUTIONAL PROFILE, University of Birmingham – June 2010)

 

ФЈОДОР МИХАЈЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИ: Браќа Карамазови

 

 ПРВ ТОМ

 

Втор дел

Пета книга

 

V. ГОЛЕМИОТ ИНКВИЗИТОР

 

... „Остављајте ваше богове и дођите да се поклоните нашима, јер иначе погинут ћете и ви, и ваши богови!“ И тако ће бити до смака свијета, чак и онда када нестане у свијету и богова, јер ће исто тако падати и пред идолима. Ти си знао, ти ниси могао не знати ту темељну тајну природе човјечје, али си одбио једино апсолутно знамење, које ти се нудило, па да тако све натјераш да се безувјетно поклоне пред тобом – знамење круха земаљског одбио си због слободе и круха небеског. Погледај, што си даље учинио. И све опет због слободе! Кажем ти да човјек нема веће бриге него да нађе онога коме би што прије предао дар слободе с којом се то несретно биће рађа. Али слободом људи завладаће једино онај тко умири њихову савјест.

С крухом ти се давало сигурно знамење: дајеш крух и човјек ће ти се поклонити, јер нема ничег сигурнијег од круха, али ако нетко у исто вријеме овлада савјешћу његовим мимо тебе, о, онда ће оставити и твој крух и поћи за оним тко је завео савјест његову. У томе си имао право. Јер тајна човечјег живота није у томе да само живи, већ у томе зашто живи.

Без чврсте предоџбе зашто живи, не би човјек пристао да живи, и прије би уништио самог себе него да остане на земљи, макар свуда унаоколо њега био сам крух. То је додуше тако, али што се излегло: умјесто да овладаш слободом људи, ти си им је још увећао! Или си заборавио да је човјеку милији мир, па чак и смрт, него слобода избора у познавању добра и зла? За човјека нема ништа примамљивије од слободе његове савјести, али ни ништа теже. И ето, умјесто чврстих основа за умирење човечје савјести, једанпут заувјек – ти си узео све што је необично, загонетно и неодређено, узео све што је прелазило снагу људску, и урадио као да их нимало не љубиш. И то тко: онај који је дошао да положи за њих живот свој! Умјесто да си завладао слободом људском, ти си је умножио и њоме преоптеретио патњама душевно царство човјеково заувјек.

Ти си желио слободну љубав човјекову, па да он слободно пође за тобом, занесен и усхићен тобом. Мјесто строгог старог закона – имао је одсада сам човјек да пресуђује слободним срцем својим што је добро, а што је зло, имајући пред собом једино твој лик. А, зар ти ниси помишљао да ће он напосљетку одбацити и порећи чак и твој лик, и твоју истину, ако напрте на њ тако страшно бреме, као што је слобода избора? Он ће најзад повикати да није истина у теби, јер је немогуће да би их тко могао оставити у већој заблуди и патњи, него што си ти учинио, када си им оставио толике бриге и толико нерјешивих задатака. На тај си начин ти сам ударио темељ рушењу свог царства, и не криви за то никога другог. А међутим, да ли ти се то предлагало? На земљи постоје три силе, јединствене три силе, које су у стању – на несрећу њихову – да заувјек побједе  и заробе савјест тих немогућих бунтовника, а те су силе: чудо, тајна и ауторитет. Ти си одбио и једно, и друго, и треће, и сам дао примјер за то. Када те је страшни и премудри дух поставио на врхунац храма и рекао:

„Ако хоћеш сазнати да ли си ти син божји - скочи доље, јер у писму стоји да ће те анђео узети на руке и понијети и нећеш пасти, нити се ударити, те спознат ћеш онда да ли си ти син божји и каква је вјера твоја у оца твојега“ – али си ти, кад си чуо што ти говори, одбио приједлог, те ниси пристао, нити си скочио доље. О дакако, ти си онда поступао поносно и величанствено, као Бог, а да ли су људи, а да ли је немоћно племе што се буни – да ли су они богови? О, ти си онда схватио да би одмах, чим би само закорачио, чим би се само макнуо да скочиш, довео Господа у искушење и изгубио вјеру у Њ, и размрскао се о земљи коју си дошао да спасиш, а мудри дух, који те је искушавао, радовао би се. Али понављам, колико је таквих као што си ти? И зар си збиља, макар и за само један тренутак, могао помислити да ће и људи моћи одољети такву искушењу? И зар је човечја природа створена да одбаци чудо, и да се у тим ужасним тренуцима у животу, у тренуцима најстрашнијих, основних и тешких душевних питања својих, преда једино слободној одлуци срца?

О, ти си знао да ће се чин твој сачувати у књигама, достићи далека времена и најдаље крајеве земље, те се понадао да ће и човјек, када пође за тобом, остати уз Бога, и да неће тражити чуда. Али нису знали да ће човјек, чим одбаци чудо, одмах одбацити и Бога, јер човјек не тражи толико Бога, колико чудеса. А, како човјек није у стању да остане без чуда, то ће он себи постварати нова чудеса, сад већ своја властита, и поклонити се врачарском чуду, бабином чарању, ма био стопут бунтовник, херетик и безбожник. Ти ниси сишао с крижа када су ти довикивали, ругали се и дражили те: „Сиђи с крижа и вјероват ћемо да си ти“. А, ниси сишао зато, јер и опет ниси хтио да покориш човјека чудом, него си жудио за слободом и вјером, а не за оном која је плод чуда. Жудио си за слободном љубављу, а не за ропским усхитом сужња пред силом, која му је једном заувјек утјерала страх у кости. Али и онда си судио о људима одвише високо, јер они су – разумије се – сужњи, мада су створени за бунтовнике. Обазри се и просуди, та прошло је већ 15 вјекова, иди погледај их: кога си ти уздигао до себе? Кунем ти се, човјек је створен нижим и слабијим него што ти мислиш! Може ли, зар може он извршити оно што и ти? Поштујући га толико, ти си урадио као да си престао да га сажаљеваш, јер си и сувише много од њега захтијевао. И то тко, онај исти који је заволио човјека више од самог себе!

Да си га мање поштовао, мање би од њега и тражио, а то би било ближе љубави, јер би био његов терет лакши. Он је слаб и подао. Што зато, што се он свуда буни против наше власти и поноси тиме што се буни? То је понос дјетета и ђачића. То су мала дјеца што су се побунила у разреду и истјерала учитеља. Али дочиће и крај весељу те дечурлије, он ће их скупо коштати.

Они ће порушти цркве и облити земљу крвљу. Али ће се напослијетку досјетити луда дјеца да су они, иако су бунтовници, ипак само немоћни бунтовници, који нису могли властите буне своје издржати. Они ће напосљетку признати, лијући своје глупе сузе, да им се онај, који их је створио бутновницима, без сумње хтио наругати. Они ће то речи у очајању, а што кажу, бит ће хула на Бога, због чега ће бити још несретнији, јер природа људска не подноси богохулства, и увјек се на крају крајева, сама себи освећује због тога. Дакле немир, забуна и несрећа – то је садашња судбина људска, послије свега онога што си ти претрпио за слободу њихову! Велики пророк твој говори у сликама и алегоријама да је видио све судионике првог Ускрса и да их је било из сваког кољена до 12 тисућа. Али, ако их је било толико, онда они нису били људи, него богови. Они су издржали крст твој, они су издржали десетке година глад и голотињу пустиње, хранећи се скакавцима и коријењем – и дакако, ти можеш с поносом да покажеш на ту дјецу слободе, слободне љубави и прекрасне жртве њихове, што је пренијеше у име твоје. Али сјети се да их је било свега тек неколико тисућа, а и то богова; а остали?

И што су криви остали слаби људи, што нису могли поднијети оно што су могли јаки? Што је крива слаба душа, што није у стању да прими толико страшних дарова? И зар је заиста истина да си ти долазио једино к изабранима и ради изабраних? Али ако је то тако, онда је то тајна, и ми је не можемо разимијети. А, ако је тајна, онда смо и ми били у праву да проповедамо тајну и да их учимо да није важна слободна одлука њихова срца нити љубав, већ тајна којој се морају слепо покоравати, па чак и против своје савјести. Ми смо тако и учинили. Ми смо исправили дјело твоје и утемељили га на чуду, тајни и ауторитету. И људи су се обрадовали што су их опет повели као стадо, и што им је напосљетку скинут са срца тако страшан дар који им је донио толико патње.

Реци ми, јесам ли имао право што смо тако учили и радили? Зар нисмо ми љубили човјечанство када смо тако смјерно признали његову немоћ, када смо из љубави олакшали његов терет и допустили његовој слабој природи и да гријеши, али с нашом дозволом? Зашто си дошао сад да нам сметаш? И шта толико шутке и проницаво гледаш у Ме својим благим очима? Разљути се, мени не треба твоје љубави, јер ни ја тебе не љубим. И што да то кријем од тебе? Или можда не знам с ким говорим? Оно што сам имао да ти кажем, теби је бећ познато, то ја читам у твојим очима. Зар ћу пред тобом да сакријем нашу тајну? Можда баш желиш да је чујеш из мојих уста; чуј је дакле: ми нисмо уз тебе, него уз њега, ето то је наша тајна! Већ давно нисмо уз тебе, него уз њега – већ 8 вјекова. Равно прије осам вјекова примили смо од њега оно што си ти с негововањем одбио, онај посљедњи дар што ти га је понудио, када ти је показао сва царства земаљска: ми смо примили од њега Рим и мач царев, и сами себе прогласили за цареве земаљске, за цареве једине, иако нисмо још све до сада успјели да потпуно довршимо наше дјело.

А, тко је крив? О, дјело је то још увјек у почетку, али оно је започето. Још ће се дуго чекати на његов свршетак, и још ће много препатити земља, али ми ћемо успјети и бит ћемо цареви, и онда ћемо помислити на срећу људи на цијелом свијету. Међутим, ти си могао још и онда узети мач царев. Зашто си одбио тај посљедњи дар? Да си прихватио овај трећи савјет силног духа, ти би испунио све што човјек тражи на земљи, то јест: коме да се поклони, коме да преда савјест и како да се напосљетку сједине сви без поговора у опћи и сложни мравињак, јер је потреба свеопћег јединства трећа, и посљедња мука људска. Човјечанство је у цјелини увјек свакако тежило за јединственим уређењем. Много је било великих народа с великом хисторијом, али што су ти народи били узвишенији, то су били несретнији, јер су јаче од осталих осјећали потребу свеопћег јединства људи.

Велики освајачи, Тимури и Џингис-кани прохујаше као вихор земљом, тежећи да освоје васиону, али и они су, иако несвјесно, изразили исту ту потребу човјечанства за свјетским и свеопћим сједињавањем, Да си примио свијет и пурпур царев, ти би био основао свјетско царство и дао свјетски мир. Јер, тко ће да влада људима, ако не они који владају њиховом савјешћу и што је у рукама крух њихов? А, ми смо узели мач царев, и када смо га узели, разумије се да смо се одрекли тебе и пошли за њим.

О, протећи ће још вјекова недјела слободног ума, њихове науке и антропопфагије, али ће они, јер су почели да граде своју Бабилонску кулу без нас, завршити антропофагијом. Али ће онда допузати до нас звијер, те лизати наше ноге и квасити их крвавим сузама из својих очију. А, ми ћемо зајашити ту звијер и подићи путир, а на њему ће писати: „Тајна!“ Али онда, само онда отпочеће за људе царство мира и среће. Ти се поносиш својим изабраницима, али ти и имаш једино изабранике, а ми ћемо дати мир свима.

А, помисли још и то: колико је тих изабраника, и то снажних, који су могли постати изабраници, напосљетку посустало, очекујући тебе, те понијело (а, и још ће их више понијети) снагу свога духа и жар срца свога на другу њиву; и свршит ће тако да ће подићи своју слободну заставу против тебе. А, ти си сам уздигао ту заставу! Код нас ће сви бити сретни, неће се више бунити, нити уништавати један другог, како се у слободи твојој свуда дешава. О, ми ћемо их увјерити да ће тек онда и бити слободни – кад се одрекну слободе своје ради нас и кад се нама покоре. И онда, хоћемо ли бити у праву или ћемо слагати? Они ће се сами увјерити да имамо право, јер ће се сјећати до каквих је страхота ропства и забуна доводила твоја слобода.

Слобода, слободан разум и наука завјест ће их у такве мрачне гудуре, те поставити пред таква чуда и неразријешиве тајне, да ће једни – они непокорни и окрутни, уништити сами себе, а други – непокорни али слаби, уништити један другога, док трећи, што остану, немоћни и несретни, допузати ће к нашим ногама и завапити: „Јест, ви сте имали право, ви сте једини владали Његовом тајном, и ми вам се враћамо, спасите нас од нас самих“. Добивајући од нас крух, они ће дакако јасно видјети да им ми њихов властити крух, зарађен њиховим владтитим рукама, одузимамо, па им га дијелимо, без икаква чуда; видјет ће да нисмо камење претворили у крух, али ће се уистину радовати више томе што га примају из наших руку, него самом круху!

...

 

(изд. НАПРИЈЕД – Загреб, 1965; стр. 296-300, Штампарија „Огњан Прица“)

Мигуел Сервантес: ДОН КИХОТ

Глава триесет и четврта

ВО КОЈА СЕ РАСКАЖУВА ЗА НАЧИНОТ ШТО ГО ПРОНАШЛЕ КАКО ДА СЕ СИМНАТ МАЃИИТЕ ОД НЕСПОРЕДЛИВАТА ДУЛСИНЕЈА ОД ТОБОСО, ЕДНА ОД НАЈПРОЧУЕНИТЕ АВАНТУРИ ОПИШАНИ ВО ОВА КНИГА 

 

Разговорите со Дон Кихот и Санчо Панса им правеа големо задоволство на војводата и војвотката, кои решени тврдо да му направат неколку шеги, слични на авантури и да се посмеат, го зедоа како повод од она кое Дон Кихот веќе им го имаше раскажано за пештерата Монтесинос. Ништо не ја чудеше војвотката повеќе отколку простодушноста на Санчо, кој макар и самиот да беше маѓепсникот и пронаоѓачот, беше ја примил как несомнена вистината дека Дулсинеја од Тобсо е маѓепсана. Па така им дадоа налог на своите прислужници за се’ она што треба да го прават; по шест дена го одведоа во лов на крупен дивеч. Во кој учествуваа толку ловци и прогонувачи што и самиот крал не би повел повеќе. На Дон Кихот му дадоа ловечка облека, а на Санчо Панса зелена од најтенка чоја, но Дон Кихот откажа да ја облече велејќи дека сака да му се врати на суровиот воен живот и не може да носи со себе облека и багаж. Санчо ја зеде облеката со намера да ја продаде при првата можност.

Најпосле дојде оичекуваниот ден. Дон кихот се вооружи, Санчо се облече, си го јавна магарето, кое не сакаше да го остави иако му предлагаа коњ, и се нареди меѓу ловците. Војвотката се појави во раскошна облека, а Дон Кихот внимателен и учтив како секогаш, ги зеде уздите од нејзиниот ждребец, иако војвотката не сакаше да го дозволи тоа. Најпосле тие стигнаа до една шума, која се наоѓаше меѓу две високи планини. Откако ги распоредија луѓето по местата, ги наместија во заседи и по патеки, ловот започна со толкава врева, викотници, кучешки лаеж и сигнали од рог, што ловците дури еден со друг не можеа да се разберат и слушнат.

Војвотката слезе од својот коњ и со остро копје во раката застана кај една заседа каде што се знаеше дека минуваат вепри. Дојдоа јаваајќи исто така и војводата и Дон Кихот и зазедоа места до неа, а Санчо се намести зад сите без да слезе од магарето, бидејќи се плашеше да не му се случи некоја несреќа ако го остави само.

Тукушто слегоа од своите коњи и се наредија заедно со многуте свои слуги, кога одеднаш спроти нив налета голем вепар, подгонет од кучињата и следен од гонителите. Штом го виде Дон Кихот, си го зеде својот штит, го извлече мечот и дојде пред него да го начека; истото го направи војводата со своето копје. Само Санчо, кога го здогледа огромниот вепар, си го остави магарето и побегна колку што го држат нозете, па се обиде да се качи на еден висок даб, но не можеше. Кога стигна до средината на дрвото, тој се фати за една гранка и се помачи да се качи на врвот, но за негова несреќа и невоља, гранката се скриши и тој паѓајќи, остана да виси во воздухот, закачувајќи се на една гранка од дабот, не можеше да стигне ниту до земјата; па кога се виде себеси така и дека зелената облека му се расцепува, тој се исплаши свирепото животно да не продолжи накај него и да го стигне, па почна да писка и толку жестоко да моли за помош, што сите што го слушнаа, без да го гледаат каде е, си помислија дека попаднал во шепите на некој див ѕвер.

Најпосле стариот вепар падна прободен од врвовите на многу копја што беа насочени кон него, а Дон Кихот по викотниците разбра дека е Санчо, се сврте и го виде провиснат на дабот надолу со главата и до него Сивчо, кој не го оставаше во неволја. А Сид Амет вели дека ретко го има видено Санчо Панса без Сивчо или Сивчо без Санчо: толу големо беше нивното пријателство и толку силна нивната заемна верност.

Дон Кихот отиде и го откачи Санчо, кој кога се виде слободен и стапнат на земја, погледна на својата расцепена ловечка облека и душата го заболе, зашто си помисли дека тој костум чини колку цел спахилук.

Во тоа време, го натоварија огромниот вепар на една мазга, го покрија со гранчиња од рузмарин и од мирта и го однесоа како трофеј накај големите шатори распнати сред шумата, каде што имаше поставено трпези со толку обилни и раскошни гозби што само по нив можеше да се цени за големината и штедроста на домаќините. Санчо и’ ја покажа на војвотката скинатата облека и рече:

-Ако отидевме на лов по зајаци или птици, навистина на мојата облека немаше да и’ се случи таква несреќа. Не можам да разберам какво задоволство е да чекаш ѕвер кој само ако те дофати со своите заби – готов си. Се сеќавам дека имам чуено како пеат една старинска песна во која се вели:

 

Нека те изедат мечки

Ко Фавил прочуениот

 

-Тоа беше – рече Дон Кихот – еден готски крал кој одел на лов, па го изела една мечка.

-Истото го велам и јас – прифати Санчо – зашто каква потреба има да се изложуваат на слични опасности разни кнезови и кралови за некои задоволства, па задоволство ли е да убиеш животно кое никакво зло не ти направило?

-Се лажете Санчо – забележа војвотката – нема занимање поприкладно и попотребно за краловите и кнезовите отколку ловот на крупен дивеч. Ловот е нешто како војната: тука има лукавства, клопки, заседи за да се победи непријателот, а без да се излага самиот човек на опасност; тука се заборава безделничењето и сонот, се закрепнуваат силите, се раздвижуват сите делови на телото и стануваат еластични, со еден збор, ловот на крупен дивеч е нешто кое никому не му штети, а на многумина им овозможува задоволство. А најубавото во него е што не е достапен за секого, како што се дугите видови лов, со исклучок на ловот со соколи, кој исто така е само за кралови и големци. Затоа Санчо, променете си го своето мислење, па кога ќе станете губернатор, одете на лов и ќе видите од каква голема корист ќе биде за вас.

-Само тоа не – одговори Санчо – добриот губернатор си седи дома, сеедно што му е скршена ногата. На што би личело да се мачат луѓето да доаѓат кај него по некоја итна работа, а тој во тоа време да се забавува некаде низ планините; до каде би се стигнало со такво управување? Чесен збор сењор, ловот и забавите им прилегаат повеќе на безделниците отколку на губернаторите; јас доколку ќе се забавувам, тоа ќе биде малку да играм со карти за Велигден и Божик, а во недела и празник да се бањам, но тие ловови не ми прилегаат мене и сосем не ги разбирам.

-Дај Боже Санчо, да е така, зашто едно е да се зборува, а друго е да се прави!

-Нека биде што ќе биде – рече Санчо – зашто добриот плаќач не се плаши да даде залог, и повеќе успева оној на кој му помага Господ, отколку оној што станува рано, и мевот ги носи нозете, а не нозете мевот. Сакам да кажам, ако ми помага Господ и ако си ја вршам работата, нема сомневање дека ќе управувам подобро од орел, а ако не верувате, ставете ми го својот прст пред уста и ќе видите дали ќе го прекасам или не.

-Е, Господ да те отепа и сите светци, проклет Санчо! – викна Дон Кихот, - кога ќе дојде денот да те слушнам да зборуваш без поговорки, поврзано и смислено, како што сум ти велел толку пати? Ваши височества, оставете го овој ќутук, тој ќе ви ја отруе душата со своите пословици, а тие не се две, туку две илјади, и тоа кажувани толку на место и жнавреме, што Господ да не’ накаже и него и мене кога би се согласил да го слушам.

-Пословиците на Санчо Панса – рече војвотката – ги има повеќе од оние на грчкиот комендатор, заслужуваат не помалку почит, поради збиената мудрост. Што се однесува дои мене, тие ми се допаѓаат повеќе отколку другите, иако се подробро и поумесно употребени.

Вовлечени во тие интересни разговори, тие излегоа од шаторот и навлегоа во шумата за да разгледаат некои заседи и позиции, па така им мина денот и настапи ноќта, не толку ведра и тивка како што би требало да биде през летото, туку доста темна, што наполно се совпаѓаше со планот на војвотката; и така, кога почна да се стемнува и темнината се згусти, одеднаш сите видоа како шумата гори на сите четири страни, а потоа се слушнаа од различни места и од сите страни продолжителни сигнали на рогови и на други воени инструменти, небаре низ шумата минеше многубројна коњица. Блесокот на огновите и воените звуци на трубите речиси ги заслепија и ги заглушија присутните, како и сите што се наоѓаа во шумата. Потоа се слушна неброено „Алах! Алах!“, како што викаат Маврите кога започнуваат битка. Писнаа труби и кларинет, барабаните грмеа, флејтите се разнесуваа, сите одеднаш и тоа толку продолжително и силно што од таа врева човек може да си го загуби умот. Војводата пребледна, војвотката премре, Дон Кихот се вчудовиде, Санчо Панса се растрепери; со еден збор, се исплашија и оние што ја знаеја причината. Од страв сите молкнаа и во тој миг покрај нив мина гласник, облечен како ѓавол, кој дуваше наместо во труба, во некој одвратен рог, од кој излегуваа груби и страшни звуци.

-Еј пријателу гласник – извика војводата – кој сте вие, каде одите и каква е тоа војска што мине низ оваа шума?

А, гласникот одговори со груб и страшен глас:

-Јас сум ѓаволот, одам да го барам Дон Кихот од Ла Манча, а луѓето што минат низ шумата се шест дружини маѓепсници кои на победничка кола ја возат неспоредливата Дулзинеја од Тобосо; таа оди маѓепсана и придружена од храбриот Француз Монтесинос, за да му соопшти на Дон Кихот како може да биде ослободена од маѓијата оваа сењора.

-Да си ти ѓаволот, како што велиш, и како што покажува твојот изглед – забележа војводата – досега ќе го познаваше витезот Дон Кихот од Ла Манча, зашто тој стои пред тебе.

-Се колнам во Господ и во душава – одговори ѓаволот – дека не го забележав, зашто главата ми е полна со толку многу мисли, што заборавив на главната цел заради која дојдов тука.

-Нема сомневање – забележа Санчо – дека овој ѓавол е сигурно чесен човек и добар христијанин, зашто ако не беше таков, немаше да се заколне во Господ и во својата душа; сега гледам дека и во самиот пекол можат да се најдат добри луѓе.

А, ѓаволот не слегувајќи од својот коњ, се обрна кон Дон Кихот и му рече:

-Ме праќа кај тебе, Витезу на лавовите (да не те видам во нивните шепи!), несреќниот но храбар витез Монтесинос, наложувајќи ми да ти кажам од негово име да го чекаш токму таму каде што те сретнав, зашто тој ја води со себе онаа што ја нарекуваат Дулсинеја од Тобосо и сака да те научи како можеш да ја ослободиш од маѓијата; а бидејќи си ја исполнив мисијата, нема зошто повеќе да се задржувам. Ти остани си со ѓаволите како мене, а кај овие сењори нека останат добрите ангели.

Откако го кажа тоа, тој дувна во големиот рог, го сврте грбот и си отиде, без да чека одговор.

Сите се зачудија одново, особено Санчо и Дон Кихот, Санчо зашто гледаше дека наспроти вистината, Дусинеја сепак си е маѓепсана, а Дон Кихот зашто не можеше да се убеди дали е вистина или лага сето тоа што беше му се случувало во пештерата на Монтесинос. Додека уште беше занесен во тие мисли, војводата му рече:

-Сењор Дон Кихот дали смета вашата милост да го чека Монтесинос?

-Зошто да не? – одговори тој. – Ќе го чекам тука храбро и бестрашно, ако сака и целиот пекол да стане против мене.

-Што се однесува на мене – рече Санчо – ако видам друг ѓавол како оној и ако слушнам рог, ќе ме барате не тука, туку во Фландрија.

Во тоа време веќе беше се стемнило сосем и низ шумата заблескува ваму-таму многу светилки, слични на сувите испарувања на земјата, што се креваат во небото и личат на ѕвезди што паѓаат. Во тој миг се слушна ужасен шум, како да чкрипеа тешки тркала на воловска кола, шум грозен и непрестаен кој тера, како што велат, да се плашат и да бегаат волците и мечките, ако ги има таму. А, кон оваа врева се придружи и друга, која уште повеќе ја зголеми, како навистина на сите четири страни на шумата да се водеа едновремено четори битки или боеви, зашто од една страна се разнесуваше артилериски татнеж, а од друга пукотници на безброј ловечки пушки. Сосем наблизу се слушаа викотниците на воините, а понатаму се повторуваше агарјанското „Алах! Алах!“

Со еден збор, малите и големите рогови, сурлите, трубите, кларинетите, барабаните, топовите, пушките и над се’ друго страшното чкрипење на тркалата се слеваа во толкава грозна и ужасна врева, што дури и Дон Кихот требаше да си ги напрегне сите сили за да издржи; но Санчо не издржа и’ падна во несвест во скутот на војвотката, а таа порача да му го испрскаат брзо лицето со вода. Откако го напрскаа, Санчо си дојде на себеси токму кога стаса една кола со чкрипави тркала кај нив.

Ја влечеа четири бавни волови, покриени со црни прекривки; на секој рог имаше врзано и запалено голем восочен факел, а на колата имаше високо седиште врз кое седеше чесен старец со брада побела од снег и толку долга, што му досегаше до појас; тој носеше широка облека од црно зебло. Колата беше осветлена од безброј факли, па не можеше убаво да се види и разликува се’ што имаше во неа. Ја придружуваа двајца грозни ѓаволи облечени во облека од исто зебло, со толку одвратни лица, што кога ги виде Санчо си ги затвори очите за да не ги гледа повеќе. Кога колата се израмни со ловците, чесниот старец стана од своето високо место, се исправи и викна со висок глас:

-Јас сум мудриот Лиргандео!

Колата замина натаму без да каже тој нешто повеќе. По неа се појави друга слична кола, со друг старец седнат на престол. Тој даде знак да застане колата и со глас не помалку сериозен од првиот, рече:

-Јас сум мудриот Алкифе, големиот пријател на Урганда Непознатата!

И си замина.

Потоа по истиот ред се појави друга кола, но на престолот седеше не старец, како во првите две, туку снажно мажиште со одвратно лице. Кога се приближи, тој стана како првите двајца и исписка со уште позарипнат и ѓаволски глас.

-Јас сум маѓепсникот Алкалај, смртен непријател на Амадис од Галија и на целиот негов род!

И си замина натаму.

Откако малку се оддалечија  оттука, трите коли запреа, па престана она неподносливо чкрипење на нивните тркала и веднаш се разнесе нежна и звучна музика. Санчо се израдува и ја зеде за добар знак, па и’ рече на војвотката, од која не се одделуваше ниту миг, ниту чекор.

-Сењора, каде што има музика, таму не може да има лошо.

-Како ниту таму каде што има светлост и видело – одговори војвотката.

А, Санчо на тоа рече:

-Светлоста ја дава огнот, а виделото од кладите што ги гледаме околу нас, па лесно би можеле и да не’ изгорат, додека музиката секога е знак за веселба и празнувања.

-Допрва ќе видиме – рече Дон Кихот, кој го слушаше сето тоа.

Тој беше прав, како што ќе се види од следната глава.

 

Глава шеесет и четврта

ВО КОЈА СЕ РАСКАЖУВА ЗА АВАНТУРАТА ШТО МУ НАПРАВИЛА НАЈМНОГУ НЕПРИЈАТНОСТИ НА ДОН КИХОТ ОД СИТЕ ДРУГИ ШТО МУ СЕ ИМАТ СЛУЧЕНО ДОСЕГА

Жената на Дон Антонио Морено – се раскажува понатаму во историјата – беше особено радосна кога ја виде кај себе Ана Феликс.

...

(MIGUEL DE CERVANTES SAAVEDRA: El Ingenioso Hidalgo Quijote De La Mancha; изд. МАТИЦА МАКЕДОНСКА – Скопје, 2002 год.)