(ОД АЛЕКСАНДАР ВЕЛИКИ ДО ДЕНЕС)
21. ВТОРАТА БАЛКАНСКА МЕЃУ-СОЈУЗНИЧКА ВОЈНА И БУКУРЕШКИОТ МИР
...Който сега е проучил основно, дълбоко и обективно, „Руската оранжева книга“ по всички тези събития и защо именно царят на Русия се отказа от „думата“ за „спорната“, че и за „безспорната“ македонски зони, в която книга, преди всичко, нищо не се говори за Сръбско-гръцкият съюз от май 1913 г. (а също така Н. Пашич нищо не споменава в речите си в Скупщината по този същият съюз), - ще знае още повече по-ясно вече отчаянието и на българския цар, и на големия русофил д-р Данев, у когото затупва българската кръв, както у Гешов, за да си обясни заповедта за атаката на българската армия срещу сърби и гърци от „16 юний“... Това бе заповед, преди всичко, да се не разложи българската армия в бездейността си и под справедливата пропаганда, че руският цар се бави по въпроса, и, второ, да се сплашат и сърби и гърци, а, най-после, и самия руски цар, да побърза и каже думата си.. . И генерал Савов даде заповедта за настъпле-ние срещу враговете на България, както той лично е обяснил туй на автора на тази книга, през 1925 г., в Южна Франция, гдето се лекуваше и гдето по-късно почина. Но и сръбският крал Петър е бил издал по-рано манифест към сръбската армия, да бъде готова за война с българската... Генерал Савов атакува успешно сърбите и гърците и щеше да сполучи и изтръгне Македония, защото преди всичко с него бе страшно ожесточеното българско национално чувство - и при мобилизираните и при немобилизираните българи. Ударът на българската армия бе страшен срещу новите й, до сега уж съюзни ней, неприятели. Удар, какъвто те си го заслужаваха. Но ето сега новото чудо на „Йоан Кронщадски“, т.е. на руския цар... Чрез Неклюдова в София той бързо подействува, че ще изравни споровете между досегашните съюзници. И туй „чудо“ е сега, което завинаги разделя България от Русия, защото Русия за последен път ще измори малката и нещастна своя жертва - България. „Бързо да се спрат военните действия! „повелява“ руският цар, чрез Неклюдова в София, защото руският цар, миротворец от Хага, от 1908 г., ще каже думата си... И туй стана!... Жертва на туй чудо, като „козел отпущение“ стана веднага главнокомандующият генерал Савов, когото едва ли не обявиха за луд, че е нарушил „хармонията“ между балканските съюзници… Той бе веднага уволнен, но като „виновник“ на „16 юний“ не арестуван, не съден и не разстрелян, защото действително не бе виновен... На негово място бе назначен един верен на Русия приятел, князогонец с Бендерева и Груева на княз Александра, дълго след туй служил в руската армия, върнал се пак в българската армия, бил се във войната сега срещу Турция храбро, като шеф на армия и комуто едва ли не приписаха победите срещу Турция панславяните от Русия, че и в България. Той бе генерал Радко Димитриев, приятел и на Русия и на Сърбия, воювал по-после, в Голямата европейска война на чело на руска армия и срещу България и убит в Русия... Този български главнокомандующ веднага спря военните действия срещу сърби и гърци, за да се дочака царската дума от Русия... Но не би. Пашич от Белград отказа да иде в Петроград, защото бе тъй научен от самата руска дипломация. Следователно и д-р Данев не отиде, за да почне отново войната срещу сърби и гърци, под командата за българите на Радко Димитриев... Естествено, този „русин“-българин, който напусна по-после дипломатическия си български пост в Петроград, брутално, за да се бие срещу враговете на Русия, между които застана и България в Голямата война, не искаше българската победа в 1913 г. след „16 юний“. Той командуваше ту на напред, ту на назад за българите. Така той внесе пълен смут и разложение в духа на българската армия. Още по-голям стана този смут, когато вече се чу в редовете на българската армия, че румъните са навлезли в беззащитна България и са я почти окупирали цяла, без съпротива, изпратени от Русия, а същевременно сега и турците са взели обратно линията Енос-Мидия, Одрин и са навлезли вече в старите предели на България, неспирани от никого..., че пожарят и грабят, както и румъните грабят всичко. Така сега се сломи духът на българите... Армията почна сама да се демобилизира и си отива по домовете от всички места по фронта й - и по старата българо-сръбска граница и от гръцкия фронт. Румъните са вече пред самата София - 7 километра, турците са също пред Стара Загора и Пловдив... При тези условия се „роди“ голямата сръбска победа над българската армия при Брегалница... Позор преди всичко, за сръбската армия..., за която победа говорят сръбските шовинисти и публицисти, сръбските държавници и военни, и сръбските защитници „славяни-панслависти“, че Сърбия с две войни - и срещу Турция от 1912 г. и срещу България от 1913 г. извоювала „с кръвта си“, с жертвите си, Македония!... Туй поддържа и г. Душан Лончаревич в казаната му вече по-горе книга „Jugoslaviens Entstehung“. (Произходът на Югославия).
Сега
вече кабинетът на д-р Данев, въз основа на едно писмо до царя от д-р В.
Радославов, Д. Тончев и д-р Н. Генадиев си отива, при декларацията на Данев:
„Моята политика фалира, спасявайте България!“... Този Данев, които иначе не бе
правил политика за България с Русия!... Писмото стресна царят, който е в явна
опасност за всичко свое и който се е обърнал вече за помощ и спасение, главно срещу
румъните, да му не вземат столицата, до австрийския император Франц Йосиф, и
този наистина подействува в Букурещ на румънския крал Карола, да не влязат
войските му в София. Така България се състои сега от София и Кюстендилския
окръг, само защото румъните ги изпрати също Русия срещу България и с която
Русия българите русофили не правеха политика... Ужас е обхванал българите...
бягство, страх, всичко възможно... Отчаяният цар на българите, без България,
дири още русофилите. Той предлага управлението на г. Ал. Малинов... русофил, но
този отказа да го приеме туй управление, от страх да поеме отговорност, защото
видя българите изгубили преди всичко вяра в русофилството и Русия и защото
нямаше повече аргументи и доводи, да се убеждават те, нито в нещо добро, нито в
нещо полезно. Всичко бе изгубено. И сам Малинов, като русофил, бе изгубен. Не
остана русофил в България. Така в тази нещастна България, най-после, двете
политически системи, от деня на освобождението й, след Берлинския конгрес, се
очертаха ясно: „Самостоятелна или руска България?“ Тези две системи се дълго
бориха, цели тридесет, ако не и повече години: едната, представлявана в лицето
на националистите - либерали - в борбата, - политическата система на
либералите, в този момент, - когато България е в най-страшно положение в целия
свой бит на историята си, благодарение на Русия, но без която тя живя векове
наред самостоятелно и без която тя се избави сама от гръцкото робство, при
Асена и Петра, - излезе права в основата си: „Истинска самостоятелна България!“
Царят на България, Фердинанд най-после се съгласи с тази система, която
изключваше другата система, руската намеса в българските работи, и която намеса
бе чужда политическа система, руска завоевателна, от своя страна.
Така,
в момента, когато д-р Радославов и Тончев образуваха новото българско
правителство, което Малинов отказа да състави - националният дух се прояви и
превърна в нова българска храброст, с останалите верни и храбри български
синове срещу Гърция и Сърбия, макар че румъните бяха пред София, а турците в
Южна България. Генерал Савов пое доброволно командуването срещу гърците и има
големи успехи при Беласица. Той щеше да плени гръцката армия... Духът у
българите отново порасна и срещу сърбите. Новото настъпление срещу тях, след
Брегалница (ефтината сръбска победа) озадачи сърбите. И ето сега светкавично
гръцкият министър-председател иска примирие, в името и на Гърция и на Сърбия...
Нямаше друг изход за българската армия (разнебитена в кадрите си, заради
румъните и турците, завзели почти цялото българско царство, както сърбите и
гърците са завзели цяла Македония и Западна Тракия. Примирие и мир!... викнаха
злодеите над България, а тъкмо за този мир е изпратена в тил на българската
армия цялата румънска армия, от руския цар, за да се спасят чрез нея
българските врагове и разбойници на Македония - Сърбия и Гърция, като се запази
„Балканското равновесие“. Не приемаше ли България този мир, то Румъния, по
заповед на Русия ще превземе и София и Кюстендилския окръг и ще върви по
стъпките на българската армия в Македония, гдето тя побеждава сърби и гърци...
Правителството
на Д-р Радославов, този изпитан борец и държавен мъж, наред с убития Стамболов,
почна работата си. Осъден от държавен съд, изкуствено, по желанието на
панславистите-русофили, с мълчаливото съгласие на цар Фердинанд тогава, този
Радославов е спасител сега на отечеството. Той ще извоюва по-после, две години
по-късно, и всички откъснати български земи, чрез Берлинския конгрес. Той преди
всичко ще вземе от сърбите Македония. Този Радославов ще воюва от името на
българската нация и целокупното й обединение и срещу „освободителката“ Русия...
Туй е съдбата! Така го иска българската история на Симеона, Самуила и Иван Acена II, когато от Русия напротив,
тогава, в XII
столетие, нахлуха руски банди в България за грабежи, както и през
руско-турските войни са правили русите грабежи на българска земя - на българи.
Приела
България примирието, румъните не влязоха в София. Мирът трябваше бързо да се
сключи в Букурещ между България, Сърбия, Гърция и Румъния, т.е. от една страна
България, а другите от друга. А туй принижи и опетни и оная среща в София, през
1912 г., на 18 януарий ст.ст., когато се бяха събрали румънският, сръбския и
гръцкия престолонаследници, да чествуват пълнолетието на българския
престолонаследник княз Борис Търновски. На тази среща се бе явил и турският -,
но той „бързо“ си замина. Тогава именно цар Фердинанд пра-веше под тяхната
маска и среща голямата руска политика, за Българо-сръбския съюз и приятелството
си с Гърция и Румъния, след която сега, една и половина година, му са всички
врагове... Те са врагове на България сега, изолирана, ограбена и скарана до
кръв и смърт с тях, за да се кара и до днес и да е изолирана, само заради
абсурдът й с руско-панславянската и завоевателната руска политика, преди всичко
над България.
Правителството
на Радославова пристъпи бързо към работа, при отчаянието на всички..., но и при
надеждата за добро бъдеще. В Букурещ враговете на българското племе, при задкулисната
дипломация на Русия в тяхна полза, наложиха на България своето: те си присвоиха
Македония, която Сърбия охотно раздели с „неславянския“ си съюзник Гърция,
макар че бе сключила договор с България, за да я „дели“ - по
русофилско-панславянски („спорна“ и „беспорна“), като на България, оставиха
само няколко малки околии от нея, отсам Вардара но далеч от него, източно, за
да оправдае Сърбия, по внушение на Русия, „славянската си съвест“, защото и
българите са „славяни“. Естествено, този договор бе първото чудовищно дело за
българската нация, в целия й исторически живот на Балканския полуостров. Той не
даде само Македония на Сърбия и Гърция, а на последната още и Западна Тракия, с
Кавала, по внушение на германския кайзер, шурей на гръцкия крал - и кайзерът „имаше
право“... Защото, ако „освободителката на България, Русия, я разпокъсва и
унищожава в полза на сърби, гърци и румъни, то защо и той да не помогне, когато
същата България му е чужда, а толкова повече царят й Фердинанд, немец по
произход, е правил само русофилска политика в България, без оглед наедно
приятелство и към Тройния съюз, който му услужи, чрез Австро-Унгария, да стане
независим цар, но пък още на другия ден да се хвърли в обятията на руската
политика, за да стигне сега чрез нея в Букурещ... Освен Македония и Западна
Тракия, от България се отне и южната част на Добруджа, т.е. българска Добружа
от пределите на Царство България, за да се даде на Румъния, в името на
„Балканското равновесие“... и в името на „славния й разбойнически“ поход в
България, без всякаква съпротива - коварно и мизерно от всяка гледна точка, в
отношенията на народите. Но така искаше Русия... Така стана в Букурещ новото
разпокъсване на целокупното българско племе... под ръководството на Русия. Но
туй разпокъсване бе и близката, закръглена вече в процеса на развитието си,
прелюдия на предстоящата Европейска война, която вече е неминуема и готвена
отдавна, и за която, както казахме, има вече много причини. Една от тези
причини е уголемяването и засилването на Сърбия, в съседство с Австро-Унгария,
която избягна войната с първата още в 1908 г., по случай „анексията“ на Босна и
Херцеговина и която е с нея в непрестанна митническо-стопанска война, щом след
1903 г. Сърбия тръгна с Русия.
Букурещкият
договор, сключен под ръководството на румънския крал Карол, като арбитър между
България, от една страна, и Сърбия и Гърция, от друга, но арбитър пристрастен и
ръководен от руската политика, макар съюзник (Румъния) на Тройния съюз от
Европа, защото смяташе България за „виновна“ в „спора“ й със Сърбия и Гърция и
защото в България нахвърли войските си и от нея откъсна добруджанската
българска земя - 7000 кв. км. с 200 000 население, - възбуди негодуванието на
Австро-Унгария, която спаси българската столица от окупацията на румъните, и
тази двойна монархия подигна въпросът за ревизията му. Разбира се, към нейното
желание се присъедини веднага и Русия, но само за да залъгва България и да
парира австро-унгарското желание, което бе, естествено, на-сочено главно срещу
Сърбия. Но Сърбия не взе само българска Македония, а и „австро-унгарска“
Македония, дадена на Австро-Унгария от Русия, при тайната им подялба на
Балканския полуостров. За Австро-Унгария сега бе вече чужда и Сърбия и
Македония, и тя през тях не можеше лесно да излезе на Солун... Тази бе причината,
дето в него момент австро-унгарската дипломация заговори за ревизията на
Букурещкия убийствен за България договор. Ако сега Сърбия и най-голямата част
от Македония станаха „руски“, под влиянието на руската дипломация и по-литика,
само с оглед, щото Русия да има в предстоящата Европейска война голямата вече
Сърбия за свой краен ляв фланг, и то срещу Австро-Унгария, то последната чрез
подигнатият въпрос: да се ревизира Букурещкия договор, т.е. да се направи нещо
благоприятно и полезно, чрез тази ревизия и за България, каза открито на
последната: „Твоето място не е при „славянството“, което е едно смесено понятие
от много понятия и което руските панславяни използуват безчестно за нуждите на
руската монархия. И у мен има „славяни“, като никой им не закача ни
националността, ни култът, ни културата, - ела при мен, т.е. почни да правиш
политиката си с мен в бъдеще“... Така Австро- Унгария, в замяна на изгубеното
чрез руската политика и дипломация, сега в уголемена Сърбия, главно и с
българска Македония, поиска да удари Русия чрез този Букурещки договор, именно
чрез подигане въпросът за ревизията му, направо в сърцето, чрез България, като
я спечели на своя страна, толкова повече, че самата Русия смяташе вече, какво
след изтощението и унищожението на България, чрез Букурещкият договор, и
предшествующите го две войни, - останала без армия, без снаряжения, във
вътрешни раздори, подготвени от самата руска дипломация и пр. - ще може и ще
грабне и удуши българската си жертва за винаги, при първия удобен случай, при
Общата европейска война, защото за какво друго ще се намеси тази Русия и защо
за друго тя ще предизвиква тази война сама?!... Та тя е подготвила вече и тези
кървави събития на Балканите, както измами тук България, да я тикне в съюз със
Сърбия, срещу Турция. И за свободите на „славяните“ от Австро-Унгария ли ще
воюва тя в Голямата война, ако не ще ги постави под своето
самодържавно-тиранско управление?!... Но, ако е било сега и е въпрос за такъво
едно мачкане на „славяните“ от Русия, то Австро-Унгария бе поискала от Малинова
през 1908 г. и 1909 г. да се съгласи, да поделят Австро-Унгария и България
Сърбия. Малинов обаче не се съгласи. А когато д-р Данев видя абсурдът на
политиката си с Русия, огорчен от себе си, бе вече хлопал тайно за
австро-унгарска помощ, но не я получи... Туй са големите исторически истини
около Букурещкия договор, за да няма нищо чудно по-нататък, защо България при
управлението на д-р Радославова отиде, в края на краищата, след обявеният
български неутралитет, в 1915 г., през Голямата вече европейска война, не с
Русия и Франция, а с Германия и Австро-Унгария. Но за туй в следующата глава
по-подробно.
А нека
се знае сега и това, че Русия се боеше вече да не изгуби отново Сърбия, ако и
отрече „правото“ над българска Македония, т.е. да не тръгне Сърбия пак с
Австро-Унгария, заедно с Македония...
Сега,
след Букурещкия договор, израз на най-страшната българска катастрофа, израз на
едно основно разочарование и презрение към руската политика в България (в туй
бе солидарен целият български народ и цялото българско племе във всичките му
предели - и вън от България), румъните напуснаха България като „победители“, а
сърби и гърци, без победи, толкова повече, че нямаше турци срещу тях, и защото
щяха да бъдат бити, ако не бяха румъните и турците, - ограбили Македония и
Западна Тракия, както и румъните българска Добруджа), българската армия бе
демобилизирана, но и деморализирана ... При все това царят на българите каза
при демобилизацията й, че тя не е победена и че свива знамената й за по-добри
времена... Туй значеше вече много и за цар и за народ. Царят е вече истински
българин, нажален, опечален, съкрушен от всичко преживяно... Той сега разбра
дълбоко в душата си, че не е повече русофил, нито „немец“, а българин, който
страда с всички българи за станалото страшно изпитание. Той сега разбра, че,
ако наистина Русия бе обичала България искрено и честно, то тя без да я вкара в
сръбския съюз от 1912 г. и ако в 1908 г. не поиска настоятелно автономията на
Македония, а не да дели Балканите на свои и австро-унгарски, то поне в 1911 г.
можеше да поиска тази автономия, когато Италия почна войната срещу Турция, в
Триполитания, защото Германия и Австро-Унгария, а също и Англия още по-малко
щяха да се възпротивят, или, ако руската обич към България, т.е. ако не към България,
то към страдаща Македония в случая, бе пак честна и искрена, то един път за
винаги руският цар щеше да си каже думата, бързо още при приключването на
Лондонския договор, от 18 май ст.ст. 1913 г., въз основа на договора между
България и Сърбия, а именно, че най-малкото „безспорната македонска зона“ е
българска, като се остави „спорната“ на Сърбия, но един път при условието:
българите в нея да си останат българи, а не да бъдат посърбени... (Ние сме
против туй разрешение. Констатираме само възможностите за обичта на Русия към
България)...
Въпросът
обаче за ревизията на Букурещкия договор не стигна до никакъв резултат. За него
се много говори и писа, но той бе покрит вече със забвение, тъй като една
година по-късно избухна Европейската война, до която България имаше да се
справи още с Турция, като с нея сключи нов мирен договор, с нови граници, далеч
към България, без Одрин, далеч от линията Енос-Мидия. Туй, разбира се, се дължи
пак на честното сръбско приятелство, което предизвика война за Македония, за да
навлязат турците в България и по този начин се изменят постановленията на
Лондонския договор от 1913 г., в полза на Турция. Между Турция и България, от
името на последната, води директно преговорите генерал Михаил Савов, който бе
във войната срещу турците, като български главнокомандующ. Освен това, на
България сега бе нужен един заем, за да покрие и изплати най-напред направените
военни реквизиции на населението си. А един такъв заем тежеше да се сключи само
във Франция, защото само тя е била до сега главната кредиторка на България,
главната доставчица, чрез заемите и на артилерията й ... и то без оглед до
сега, през миналите години, на някакво политическо становище, дали България е с
Двойния или с Тройния съюз от Европа. Но ето сега мизерното руско условие, ето
веднага пак Русия на сцената, да урежда българските работи. От държането на
българския народ и българския печат, да се ревизира по мирен начин Букурещкия
договор, Русия побърза да направи капитал и със самото национално чувство на
българите. Тя преплита туй чувство и голямата българска нужда от държавен заем,
с последния. И нейният нов пълномощен министър в София Савински, е в ролята си,
след Неклюдова, който изигра ролята си, в услуга на Русия в София, както
Хартвиг в Белград... Савински от името на руското си правителство каза на
Радославовото правителство, че нужният заем може да се получи само чрез
Петроград, т.е. с разрешението на Русия пред Франция, а туй ще каже по силата
на нейното желание, да се откаже България един път за винаги от мисълта си за
ревизията на Букурещкия договор, за да престане и Австро-Унгария да иска тази
ревизия... Пак руска обич е това към България!... Нищо повече или по-малко!...
Тази руска съпротива пред съюзницата на Русия - Франция, не бе нищо друго,
освен да се задуши и последното българско национално чувство към поробените
сега българи от Сърбия и Гърция в българска Македония. И тя е не само синтез и
есенция на руската омраза към всичко българско, но и реален израз на една
провокация към казаното чувство, - омраза и провокация, каквито един малък
народ не познава, или, ако ги познава, то туй е ни повече, ни по-малко, освен
казаното за вълка и агнето: „Мътиш ми водата, ще те изям“!... По този път Русия
искаше и падането на правителството на Радославова. Така Франция отказа заемът
на България, в името на съюзницата си Русия, готвейки се сигурно и двете за
Общоевропейската война, планирана вече срещу Германия и Австрия, по указание в
случая и на Англия. И без да знае България тези големи тайни, на тази голяма
дипломация на трите големи държави и по логиката на нещата за себе си, тя се
обърна за заем към Германия, гдето го и намери, преди да бе избухнала още
Европейската война, защото, най-малкото, преговорите по този заем се водеха
много по-рано от всякаква европейска война, без ангажимент на България: и
Германия ли ще бъде или не в тази война. И можеше ли друго-яче да постъпи тази
България, която, без всякакви съображения даже за нова война сега, голяма или
малка, с троен съюз или с двоен, нея я заставя прочутата й „освободителка“ -
„покровителка“, да се откаже от своето минало, от своята история, от своето
национално битие и от своя национален идеал: Македония на първо място,
Добруджа, Моравско и Тракия. Туй би го приел само един признат, официално, от
другите народи народ за луд...
Уговорен
и свързван без всякакви политически обвързвания този български заем в Германия,
защото, ако бе той политически, стигаше за Германия жертвата, че България отива
с нея, политически, или с Тройния съюз, срещу Франция и Русия, и лихвите, които
тя трябваше да плаща, толкова повече, че, ако Германия, наистина, сега е искала
бързо Европейската война, за да послужи България с армията си на същия съюз,
най-малкото с Турция заедно сега, в тил на руската и сръбската армия срещу
Австро-Унгария, - за да не даде тя, България, исканата от Германия гаранция, а
именно най-голямата си мина за каменни въглища - Перник... Туй трябва да се
разбере и знае от всеки безпристрастен поклонник на истината и от всеки
издирвач на тази истина в толкова много комплицираните събития, особено за
България от Балканския й съюз със Сърбия до днес.
Сега,
без всякаква нужда, руската дипломация и панславяно-руската пропаганда в
България се нахвърлиха срещу правителството на Радославова, най-малкото
недоволни и неблагодарни, че туй правителство не събра главните виновници -
русофили, сключили безумният сръбско-български договор и конвенция, по силата
на които последва страшната българска катастрофа, за да ги хвърли в затвора, да
ги осъди и накаже с право, в името на кръвта, жертвите и страданията и сълзите
на цялата нация, защото България спечели няколко околии от Македония и
Гюмюрджинския окръг, Кърджалийско и Малко-Търновско, като изгуби Добруджа
(Южна, от цяла Добруджа) и Македония, т.е. толкова, колкото е повече от
половината на останалата България и всичките си икономии, а също и армията си.
Те,
тези русофили, сега подигнаха, напротив вътрешна война, вдъхновени от Русия, и
срещу заема и срещу правителството на Радославова, още повече, предварително,
защото Радославов имаше да произведе законодателни избори, което не бе по
угодата на същата Русия, за да не укрепне националния дух в България. Руската
пропаганда създаде големи вестници, даде пари, даде всичко, за да се доказва
сега в България, че катастрофата я причинили не русофилитe под ръководството на
Русия, а националистите и либералите... Така русофилските вестници и пропаганда
в България, под влиянието и тонът на руския пълномощен министър Савински, под
диригентството на руските вестници и надошли агенти от Русия, откриха кръстосан
огън срещу национал-либералите, за да ги провалят, както провалиха Стамболов в
1894 и в 1895 г. го убиха, а също както и д-р Радославов в 1902 г., чрез
държавния съд, осъдиха, а убиха и Д. Петкова в 1907 г.
„16
юний“ 1913 г. е „престъпно безумие“ на либералите, т.е. генерал Савов,
главнокомандующ при русофилския кабинет на Гешова и Данева направи нападението
срещу Сърбия, по „заповед на „либералския кабинет“ в България, когато
истинският кабинет е русофилски!... А в същност туй тяхно „престъпно безумие“
бе истинско тяхно престъпно безумие, защото бе „престъпна“ българската им
политика, защото не правеха политика с Русия и защото сключиха договор и
престъпна военна конвенция със Сърбия, а с Гърция и такъва нямаха... „16 юний“,
пишеха и й говореха те, е дело на либералите, т.е. на националистите, а те са
били досега противни на всеки чисто български национализъм, защото са смятали
българите не за отделна нация, съставена исторически, и кръвно и психологически
от македонци, славяни и българи, а само за „славяни“ от „общото славянство“,
тъй, както го туй разбира руският „политическо-завоевателен“ самодържавнически
панславизъм, поставил си за цел да скопчи всички „чистокръвни славяни“ в едно,
чрез хитрина, подлост, измама, пропаганда и подкупи. „Либералите нямаха пръст в
„16 юний“ казва генерал Савов, пред смъртта си, тежко болен; - „16 юний“ е дело
на самото правителство на Гешова и Данева, понеже се бяха самозабравили и
дълбоко упоили от руската „освободителна“ политика за Македония, чрез Сърбия и
Гърция... Те сами заповядаха „16 юний“ ... Преди „16 юний“ и след „16 юний“
всичко бе „16 юний“ около освобождението на Македония - българите да се бият
срещу Турция, а Македония да я окупират сърби и гърци и ... след туй да я
„подарят“ на българите! И безумни биха били от свое гледище, да я „подарят“ те
на България, макар тя и българска, от свое гледище и в името на своята реална
политика“... Така казва този генерал, който получи заповед да атакува сърбите
на 16 юний“... И той в завещанието си казва да му се издигне бюст над гроба, с
поглед към Македония. Този човек, който е обичал тъй Македония, не е можал да
прави сам „16 юний“, за да я поробят тази негова любимка - Македония, само
зарад „16 юний“. Той е предпочитал при туй, да се разбяга армията му, отколкото
да нанесе позор на племето си... Той бе именно сега охулен и пожертвуван от
всички страни... „Ако аз бях лично виновният, за „16 юний“, казва той, то бе
дълг и на цар и на правителство веднага да ме уволнят и арестуват, да ме
деградират, бързо осъдят и разстрелят... Но тe не сториха туй, а ме пожертвуваха, като ме смениха с Радко Димитриев,
за да кажат на Русия, че само аз съм виновен... ала безпомощно“.
Кампанията
в България срещу либералите продължаваше, все около „престъпното безумие“ от
„16 юний“, за да олекне престъплението на русофилите и отново да смажат явилият
се начело на държавната власт национализъм. И толкова по безумно и по-дръзко бе
тяхното поведение, колкото повече намираха те у либералите търпеливостта да ги
не теглят бързо под отговорност, защото именно тази толкова глупава и толкова
наивна за българските национални интереси политика бе за осъждане с право и без
възражение... И туй е единственото престъпление на Радославова и кабинета му, и
през политическия му живот, за което те, същите русофили по-после, в 1922 г. го
с „право“ осъдиха на доживотен затвор чрез „дружбашите“.
Но
сега, в пролетта на 1914 г., май месец, руският самодържец, Николай II, се намери лично с
царската си яхта в Кюстенджа, в българска Добруджа, на гости на румънския крал Карол.
Той се яви лично при него, при този малък крал на малката, пигмей спрямо
руската голяма държава Румъния, да му благодари много за нахлуването на
румънската армия в България, за способствуването й да се ограби България да се
погуби Македония и да се запази „Балканското равновесие“, чрез кръвта и
жертвите на България, за окончателното изтощение на България и за отнетата част
още от Румъния от българска Добруджа. Той го назначи шеф на руски полк, а също
му подари и маршалски жезъл, за „победата“ му над нещастна България. Бе ли туй
предупреждение към България, да не върви с Тройния съюз, или бе нова
провокация!? Туй не бе предупреждение, защото България бе вече изгоряла в името
на руската политика. Туй бе провокация и доказателство, че Русия има наистина сега
намерението да погуби България, знаейки, че тя за дълго не може да мисли за
Русия, а Великата европейска война идеше, Русия я е бе вече подготвила чрез
Белград, тайно, щом се убие австро-унгарският престолонаследник в Сараево...
(Народна Библиотека - Скопје, 1942 год.)
No comments:
Post a Comment