ООН: Интернационалното законодавство како јазик за Меѓународните односи

  

New Approaches to Research, Education and Training in the Field of International Law and its Wider Appreciation

 

UNIVERSAL APPROACH TO THE TEACHING OF INTERNATIONAL LAW

 

Wang Tieya

 

Fifty-five years of teaching lead me to a conclusion that the primary task of an international law teacher is to propagate a universal international law. Universal international law is not yet a reality, but it is a goal which is approaching realization and it has to be realized. Efforts have to be made in the teaching of international law to make international law really universal.

It is commonly admitted that modern international law has its origin in Western European Christian civilization during the XVI and XVII centuries. The Peace of Westphalia of 1648, when nation-states emerged, can be marked as the beginning of modern international law, though there were before it some teachings and practices which implied some ideas of international law. It is, however, after 1648 that the so-called family of Western Europe was formed and international law grew up among the old Christian States of Western Europe, a law sometimes called “European public law”.

The fact that Western Europe was the cradle of modern international law does not exclude, however, the possibilities of finding some traces of international law in other parts of the world. Even in antiquity, they have been recorded in history. In China, for instance, during the periods of Spring and Autumn (722-476 BC) and Warring States (476-221 BC), when the King became weak while vassal states (or principalities) became more and more independent, mutual relations among those vassal states flourished and practices and usages emerged in response to their need to conduct intercourse concerning establishment of diplomatic relations, interchange of embassies, conclusion of treaties, convening of conferences, waging of wars, and so forth.

These have been said to be analogous to international law.

It has been said that it is China, India, Egypt and other ancient Eastern States which should be considered the birthplace of international law. This view is too extreme. So far as China is concerned, it should be said that, as the periods of Spring and Autumn and Warring States came to an end in 221 BC, when the whole country was unified under the rule of Qin Emperor, there was no room for the former interstate practices and usages. There could be no connections between these practices and modern international law. Generally speaking, no legacy of international law was bequeathed to us from other parts in the ancient world. The international law we know today does not discernibly derive from any precepts that originated in those practices and usages.

This does not mean that the study of the so-called historical types of international law is of no significance. The study would bring a considerable body of knowledge which should tend to broaden intellectual horizons of international lawyers and, if a part of teaching could be devoted to, international lawyers would know how to accommodate international law in a multicultural setting and it would stimulate the spirit of universalism in the present-day teaching of international law.

From the XVI and XVII centuries, when modern international law came to existence, Eurocentrism dominated for nearly three centuries. However, international law was created in the soil of Western Europe, where an exclusive club of Christian States was formed. It is international only in that it governed the relations among the members of the club, which considered themselves “civilized”, whereas it did not apply to those States which were outside that club and which were stigmatized as “barbarous” and “uncivilized”. Practically, the law is designed simply for the use and benefits of its founders. It is international in a limited sense, but it is in no way universal.

Such international law did, however, make some progress during the three centuries after 1648. With the achievements in commerce, religion, communications and intellectual development, States in Western Europe had more contacts with States in other parts of the world. The extension of these contacts gave rise to the geographical expansion of the European system of international law to include former colonies of European States in America, Africa and Asia and also to include some non-Christian States. What it recognized and affirmed was a right of domination. It was rightly called a colonialist and imperialist law.

Turkey appeared to be an exception when the Treaty of Paris of 1856 expressly admitted it “to participate in the advances of the public law and system of Europe”. But Turkey remained under the regime of capitulations and was obliged to accept the restrictions of its sovereignty. Under the guise of treaties, a normal institution of international law, capitulations and other unequal treaties which sanctioned the right of conquest, and colonial rule constituted a legal order of subordination, forcing the victims of such rights to surrender and obey.

Again, take China as an example: the translation of Wheaton’s Elements of International Law by an American missionary, A. P. Martin, and its publication under the auspices of Tsungly Yamen, the foreign minister in early 1960s, marked the beginning of the formal and systematic introduction of modern international law into China after China was opened by the Western Powers. China was forced to engage in five disastrous wars, and hundreds of unequal treaties have been concluded by means of actual force or the threat of the use of force. Thus, the traditional Chinese world order was not displaced by the establishment of an international legal order of equality, but by an unequal treaty regime. The regime, which has been the object of resentment and protest, was only fatally wrecked during the Second World War, when new treaties were concluded, abolishing all special rights and privileges that Western Powers had enjoyed in the past. It is understandable that in China, in spite of the fact that international law is adapted as a whole in both theory and practice, distrust of Western elements still lingers on. As Professor Jerome Cohen, an eminent expert of Chinese law has mentioned: “We are still living with the consequences of the unequal treaties”.

The Second World War brought radical changes in international relations which affect modern international law. Though changes already began to appear even before Second World War, the geographical scope of international law being gradually expanded and the influence of non-European States being increasingly felt, the most significant changes occurred when the United Nations was established in 1945. A large number of former dependent peoples and States attained independence and became members of this world Organization. The rapid progress of science and technology, making the present world one of intensive transnational communication, business cooperation and cultural exchange, has a great impact on contemporary international law. In a world of interdependence, an international law is evolving which trends to be universal, the exclusive centric systems of law being gradually eradicated. Problems like environment, terrorism and international trade, to mention only a few, are global problems which cannot be solved by any State or group of States, but only by the participation of all States.

In this world, the difference of historical and cultural heritage and of social and political systems, do challenge the universality of international law. But, both in theory and in practice, such differences do not necessarily produce an unbridgeable gap between the Western and non-Western attitudes towards the international law. On the contrary, I believe that the differences, well accommodated, can yield even more fruitful results. International law is developing from subordination to coordination, and then to cooperation.

Article 9 of the Statute of the International Court of Justice provides that “in the body as a whole, the representation of the main forms of civilization and of the principal legal systems of the world should be assured”. A similar provision appears in the statute of the International Law Commission. The implementation of the aforementioned provision, makes the Court a real world court. In the same sense, when international law itself represents the main forms of civilization, and of the principal legal systems of the world, it becomes universal. Thus, the work of the Court and of the International Law Commission should be one of main parts of the teaching of international law.

The late Judge Manfred Lachs wrote an excellent book, The Teacher in International Law (1982), a work of great distinction. We are most grateful to him for giving us, with a wealth of materials and deep analysis, a brilliant survey of what we called “the world of thought” in international law. Apparently, he tried to convey the picture to us as comprehensively as possible. But, as he himself pointed out, the survey is entirely dependent on his personal experience, so that the picture cannot be complete and universal. Thus it can be seen that the universal approach to the teaching of international law is not an easy task.

More significant is Judge Mohammed Bedjaoui’s work. He tried to tackle the problem of universality from the different angle, by editing a textbook entitled International Law: Achievements and Prospects (1991), written by some 50 authors “selected on the basis of broad geographical coverage”. It is a truly impressive work, which could facilitate the universal approach to the teaching of international law. It has, as the general editor professes, an international thrust and one its distinctive feature is its international, multicultural and “polyphonic’ nature. The national approach is to be discarded and ethnocentrism in the teaching of international law, as Professor Jerome Cohen mentioned in his very ably argued article, is to be countered. Judge Bedjaoui is to be congratulated and this work can certainly be considered one of the main contributions of the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization (UNESCO) to the United Nations Decade of International Law.

For furthering the purpose of the book, I would make two suggestions: first, use of the book as a textbook or main reference book should be encouraged and it should, in particular, be translated into languages other than English and French, so that it can be widely used in all parts of the world, especially in developing countries; and second, teachers’ groups should be organized in different parts of the world, especially in developing countries, to asses the use of the book in the teaching of international law. If experience gained from teaching warrants it, a new edition could be considered. These suggestions, if implemented, would certainly, in years to come, promote an universal approach to the teaching of international law.

In conclusion, I should like to repeat what I said in my lecture at The Hague Academy of International Law in 1990:

“The goal is to establish an effective international law. The process may be hard and long. For the present, the task of international lawyers is to take account of different histories and cultures of various countries and to find out principles of law and justice which are common to all”.

 

(изд. United Nations Publications; published by Kluwer Law International, Хаг Холандија – 1996 год.)

Захариј Стојанов: ЗАПИСКИ...

 ТОМ Први 1870-1876

ГЛАВА III. 

БАБА ТОНКА

III

 

Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола - във Врачанския окръг, а Георги - в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата². Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери.

След шест месеца тя се известила, че двамата братя - Ангел и Никола - се намерили в Акърската крепост. Това било за нея нечакана радост. Сега тя останала окончателно сама в къщата си, като кукувица, без никакви средства за съществувание.

Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.

Когато баба Тонка се извести, че и големият син е пристигнал вече на Варна, то цяла нощ тя не можа да затвори очи, кажи го, от радост, кажи го, от скръб. Никога не бях я виждал аз в подобно положение. След като дойде да ни извести в стаята за приетата новина, понеже беше нощно време и ние спяхме, тя си скръсти ръцете отзад и тръгна из широкия си двор покрай Дунава. На минути тя въздишаше от сърце и душа и говореше на себе си, влязваше в къщи и захващаше да приготовлява едно друго за посрещание, а после захващаше да плаче и да пъшка.

На другия ден тя тръгна да отиде да посреща, придружена от голямо множество, с голям букет цвете в ръка; при всичкото одумвание от страна на това множество да си хвърли черните дрехи, които беше облякла преди десят години, тя не се съгласи. На русчукската станция, гдето трябваше да излязат седемте герои от Хаджи Димитровата чета, беше се събрал много народ от разни нации, най-много да види как една майка ще посрещне своя син след десят години, който като да се връщаше от оня свят. Всичките там присъствующи бяха поразени от хладнокръвието на доблестната жена. Наместо изобилни сълзи, различни преструвки и припадание, свойствени на всяка жена, а особено жалкото положение на сина й, облечен в арабски дрехи, с фес на главата и побелял съвършено от мъки и неволи, баба Тонка засмяно и весело го посрещна, като му говореше отдалеч: "Познах го, магарето; той от мене повече е остарял!"...

Всичките другари на бабина Тонкин син влязоха в нейната къща. Цели три дена стояха тия, без да се подадат навън из града, защото арабските им шалове трябваше да възбудят смях и в душата на най-последния просяк. На четвъртия ден обаче, рано сутринта, влашкото параходче Durabansului зацапа по Дунава откъм Гюргево. Когато то наближи до къщата на баба Танка, румънската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на Хаджи Димитра. Какво беше удивлението на всички, когато тая банда бутна портата на бабината Тонкина къща и влезе вътре, като следваше да свири още същия марш. Пред музиката вървяха много души с черни шапки. Тия бяха познайници на Хаджията и на Караджата и другари на седемте страдалци, начело с Иван Стоянова, отличен наш патриот. Баба Тонка, която ие можеше да си обясни още що значи това - да влезе музика под нейната стряха, - отведнъж се усети, щом видя Ив. Стоянов, или Ванката, както го тя нарича. Скоро тя се затече и отвори своята ракла, от която извади главата на Караджата, и поведе седемте души страдалци, с които посрещна гостите. Картината бе ако не трогателна, то поне жална. Музиката без особена заповед засвири траурен марш и другарите с черните шапки и с арабските шалове се прегърнаха като братя. Освен това Ив. Стоянов спусна още в ръката на всеки едного от тях по пет златни наполеона, с които пари страдалците можаха да си покрият голите плещи и да си отидат по местата. После половин час баба Тонка водеше хорото из двора си като млада булка.

Баба Тонка живее и до днешен ден, забравена я оставена от всичките, заедно с двамата си синове, дошли от заточение, които всеки ден карат на полицията, следят ги шпионите, както и в турското време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни³! Нейното богатство е само миналото и възпоминанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би й направил чест да я посети. Особено тя се гордее с главата на Ст. Караджата, която държи заключена в сандъка си!…

* 

 

Една година след моето приемване в революционния комитет аз пътувах за село Х... в околността на Бяла, гдето бях се условил за учител. Всеки може да си въобрази доколко трябваше да се гордея с това свято звание, когато преди няколко години проливах сълзи над Изповедника и малко остана да стана хайдутин. Целта на моето учителство не беше друга никоя, освен пропаганда по българските села, за което нарочно бях изпроводен. Когато стигнахме с другаря си, който така също беше учител, в селото, спряхме се на черковната кръчма и казахме, че носим писма от града до селския свещеник, то святиня му не закъсня да дойде в кръчмата, с отворени гърди, с мазна калимявка като пестил и с нечесана коса бог знае откога. Той си поднесе най-напред десницата да я цалуваме, благослови ни и обяви за всеобщо знание, че оттук нататък ние сме негови чеда. Святата му десница, която подаде да цалуваме, миришеше на лук.

На другия ден аз стигнах в моето село, гдето щях да бъда учител. Беше неделен ден и сред селото отпред чорбаджийската къща играеше хоро. Млад, тридесят годишен момък, с фес и със зелен чембер (кърпа), превързан на главата, сиви колчаклии потури, с широк ален пояс, със силяхлък на кръста си и сирмена паласка отзадя му, свиреше с гайда сред хорото и скачаше в същото време. Гайдата му беше от ония рядкости, които само малцина са в състояние да притежават. Ручилото й, което ревеше като мечка, беше дълго като същински кавал; а около пискуна висяха много пискюли, в краищата на които имаше множество пъстри муниста от всякаква боя и големи орлови нокти, за украшение. Тоалетът му се допълняше още от една харбия, втикната на пояса му, с жълт ремик вързана на края, и капсулия пищовче с червена дръжка. На въпрос от моя страна, кой е негова милост, свещеникът и няколко още селяни, от по-първа ръка хора, с гордост отговориха: "Нашият селски учител" - т. е. моят предшественик.

- Еспидепсан човек беше той, но не иска да остане за дълго време в селото ни - прибави един от присъствующите селски първенци не без съжаление.

- Освен даскаллъка той ни помагаше и в много други работи - допълни други един селянин. - Нощно време обикаляше из село със стражата; като не можеше да се намери кехаята, изпълняваше длъжността му; по време на вършитба, когато жените биваха заняти, месеше хляб, подквасваше млякото и пр. Няма да забравим неговото добро.

- Много ще да го търсим ние - прибави трети един селянин.

- Аз се надявам, че и новият ни даскал няма да падне от него по-долу - потвърди святиня му, като ме гледаше в очите що ще кажа в отговор на думите му.

Оригинален попец беше тоя последният и аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателите с неговата персона, най-повече в отношение на богослужебниите му обязаности. Вънкашното му отличие бе и това, че наместо човешки нос над мустаките му отгоре зееше една дупка във вид на мастилница. Според разказа на лица, които го познаваха от по-напред, той се е лишил от носа си, преди да бъде свещеник, вследствие на стари мирянски грехове, направени в младите му години.

Не зная от точка зрение на самосъхранение ли, или по други неизвестни причини той беше поклонник на силяха си, т. е. на оръжието. И в черкова, когато служеше литургия, демир-тепелията пищов не падаше от кръста му. Една нощ, когато пътувах заедно с него към едно село, той разигра коня си, препусна го назад и напред, провикна се няколко пъти и куршумът, който той изпразни от скрития си пищов, свирна над главата ми.

- Трябва да знаеш, че освен "Господа помилуй" аз отбирам и от други занаяти - каза той, като се приближи до мен и спущаше нов фишек в пищова си.

Един път в заминуванието ни през друго едно село, което така също се намираше в неговата енория, случайно бяхме повикани да святим вода в една къща, в която имаше две булки, дотолкова болни, щото стана нужда и да се комкат.

- Аз съм яла чесън, дядо попе - каза една от страдающите с пресъхнало гърло, - заради това не зная дали бива да се комкам.

- Не зная аз най-после где ще да ми отиде душата с тия ваши грехове - възрази святиня му твърде сърдито и някак печално. - Но хайде, нека се притури още един грях на душата ми - прибави той, като се обръщаше към смутения ступанин на къщата: - Само ще трябва да се плати на черквата още 60 пари за това нарушение на святите тайнства...

Когато той прочете евангелието във време на водосвята и ми подаде отворената книга в ръцете му, на която четеше до това време, за да кажа апостола, в качеството си на учител, то аз се намерих в недоумение, защото наместо Требника или друга някоя черковна книга в ръцете ми се намираше аритметиката на Г. Данова, а отвореното място беше за тройното правило.

- Слава тебе, господи (Глаголи, каквото ти дойде на устата!)... Господи помилуй!... - отговори с пение дядо поп на моето недоумение.

Като останахме сами, той ми обясни, че понеже забравил да си вземе черковните книги, а трябвало да направи водосвят, за да не произведе лошо впечатление на селяните, като служи без никаква книга, принуден бил да си послужи с аритметиката на Г. Данова, която взел със себе си, за да я занесе на момчето си в Бяла.

- Тия са дребни работи - прибави той. - Ти си гражданин, аз съм селски човек, следователно ти знаеш много повече за градските работи, отколкото за селско-черковните. Аз, напротив, зная тия последните, за които съм си посвятил всичкия живот. За да си живеем братски и да служим като образец тука по околните села, трябва да се слушаме и да си показваме един на други погрешките, разбира се, скрито от другите. Аз ще те уча на черковните работи, а ти мене на гражданския ред.

Друг един път - през великата неделя - той дойде в селото, гдето учителствувах аз, да причастява. Понеже в селото нямаше черкова, то всичките селяни трябваше да се комкат в един ден, събрани в къщата, гдето се помещаваше училището и гдето висеше черковното дървено клепало.

Няколко пъти един пръстен гювеч, от който се даваше святата комка, се пълни с вино, цветясало отгоре. Аз пишех литургия малко настрана.

- Я се поогледай, даскале, наоколо дали няма някой да иде, за да се комкаме и ние двама с тебе.

Това каза светиня му и забради големия гювеч с комката, от който смучеше с такъв вкус, щото зад ушите му се образуваха две изпъкналости във вид на яйца.

- Бре, че реже пък пущината, като да е хардалъма - каза дядо поп, като подаваше и на мене гювеча да последвам примера му.

Възползуван от поведението на тоя свещеник, за когото мислех, че ако той се отнася така към своята служба, то може да бъде добър работник на комитета, не закъснях да му подметна отдалеч, например, че му прилича да върви пред стотина български юнаци с кръста и саблята в ръка. Той се възхищаваше от моите думи, но когато му казах малко по-откровено, че онова за което говоря, не е гола приказка, но дело съществующо - попската кола се обърна на часа.

- Втори път да не съм те чувал да ми говориш за подобни неща - отговори той и малко по малко захвана да ме гледа с подозрение.

Аз имах вече на страната си и покровителството на турското правителство, което можах да спечеля по следующия начин, за във всеки случай. Турският кърсердар-агасъ, който обикаляше постоянно по селата и който биваше втори султан, дойде един път и в нашето село с десятина души заптии. Като селски учител, трябваше да му се представя по длъжност. Той ме прие по обикновено с ония почести, които се дават на селските кехаи: не ме прикани даже да седна в реда на подчинените му заптии. Тоя ден беше разпетият петък, когато православното християнство не яде хляб - случай, твърде сгоден да се препоръчам в очите на османлиите и да направя една крачка напред в моите пропагандически цели.

Агите се приготовляваха да обядват; а около огъня се топлеха до десятина разнообразии съблазнителни ястиета за всяко гърло. Тук не липсуваха нито препечените кокошки, нито каймаклията баница, нито пържените яйца, посипани отгоре с червен пипер, ни пък тестените чорби и разни сууклуци.

- Ефендим, ако е възможно, то заповядайте на селския кехая да не влязва в стаята, защото имам да ви кажа нещо - казах аз на всесилния кър-агасъ.

Когато тоя последният излезе вече навън и аз обявих на любопитните аги, че желая да ям с тях заедно от блажните ястиета, то дълго време няколко очи гледаха на мене с безпримерно зачудвание. Тия фанатици не можеха да си въобразят как един християнин, и още повече даскал, ще да се реши на подобно престъпление.

- Да си жив, даскале, за много години - каза кър-агасъ, като ме тупкаше по гърба. - Твоята постъпка е такава, щото заслужава да се знае даже от вали-паша, комуто аз ще да съобща, че в еди-кое село живее един истински даскал, който, макар и да е гяурин, но заслужава да се почита на равна степен с правоверните. Не бой се; докато аз ходя из тая околия, считай ме за един от своите покровители.

- Браво, даскале! - измърмориха присъствующите там заптии, между които имаше и няколко селски чалми.

После ядене тоя същият кърсердарин извика селските първенци, на които държа реч, правят-струват, да ме не изпущат от селото си, защото втори даскал с моите способности мъчно можело да се намери. "Доколко той е горещ последовател на вашата вяра - заключи агата, - можете да си съставите понятие по това, че той отказа да ми пие кафето, с което го послужих, само затова, че ние сме били турци и сме можели да го смърсиме с кафената чаша..."

И простодушните невинни селяни се радваха от тая похвала, за което немалко ми домъчня.

При всичко че победих най-силния неприятел на святото дело, аз не можах решително да отида нанапред. Не можах по тия прости причини, че нямаше почва за семето, което бях определил да сея. Омразното робство, тоя общ бич на народите, и катадневните зулумджулуци на необузданите турци бяха убили всичко свято и человеческо измежду българското население по тая страна. Освен това бъркаше ми още и свещеникът, на когото по-горе дадох портрета и който немалко можеше да ми спомогне, ако беше свестен човек. Друг един негов събрат, който проповядваше словото божие в ближните села, стоеше много по-горе върху стълбата на народното затъпявание и нравствено деморализирание. Всичката околност го знаеше, че неговата десница беше потопена в кръвта на четири-пет жертви, които той беше убил с грабителска цел по разни пътища. Знаяха го още, че деня той ходеше с калимявка и с дълга подрясница, а нощно време с гъжва на глават и с колчаклии потури съпровождаше другаря си Ферада, прочут главорез покрай Дунава, с когото обираха пътниците.

Не твърде отдавна - в 1873 год. - на дните на българските владици той извърши такова поличе, което никой не беше запомнил до него време. В селото умира един стар циганин от собствената си смърт. После няколко деня синовете на тоя последния се оплакали, че баща им се връщал от гроба, влязвал през ключовата дупка в къщата им, свивал се горе на полицата, отгдето ги замирал с комачки, а после си отивал (разбира се, като пропеят първи петли), след като задигал със себе си по една-две оки брашно.

- Той е станал вапир, заради това, докато не ви е удушил още, дайте ми двеста гроша за труда, да го хвана и изгоря - казал благоговейният пастир.

Няколко дена после тоя разговор в черковния двор, сред гробищата, деня по пладне, горял буен огън. Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели близо до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. Дошел и святиня му, облечен в черковната си одежда и с икона в ръката. На всичките присъствующи погледите били обърнати към него. Най-напред той се разходил из гробищата да търси дупката, из която излязвал злият дух, и след като намерил една миша дупка, там наоколо, заповядал да я затъкнат и да вардят добре.

Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го пробили в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се надигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите от селото заедно с кучетата; а главорезът свещеник продължавал да чете молитви. Името на тоя свещеник е поп Марин, от с. Пиргос, при Русчук.

Поклонниците на мрачната рутина и на робството твърде начесто утвърдяват, че духовенството е единственият фактор, който крепи народите да не пропаднат нравствено. В други страни това може да бъде така, но колкото се отнася до нашия българин, това правило трябва да се приеме с предпазвание. По селата на свещеника гледат като на човек, който няма нищо общо с останалото человечество и комуто е позволено да прави всякакви кепазелъци. С него се подиграват навсякъде освен в черкова, както това става със селския кехая. "Попе, да дойдеш утре у дома да святиш лой" - казват тия наместо "масло". "Попе, тая нощ сънувах, че баба попадия хвърчеше по небото; изтълкувай какво значи тоя сън" - мина други някой и се подсмива под мустак.

Разбира се, че аз говоря тук само за ония свещеници, които стоят повече в кръчмата, отколкото в черкова и които не знаят да запишат своето име; а образованите от тях, които са впрочем голяма рядкост, както всички образовани хора, никога няма да слязат дотолкова низко, щото да се подиграва с тях мало и голямо. И така, аз бях принуден да напусна твърде скоро учителството в село, гдето не можах да основа никакъв комитет, което ми беше главната ми цел.

 (изв. Wikipedia)

ЈАН АМОС КОМЕНСКИ: Велика Дидактика

  

THE GREAT DIDACTIC

Setting forth

The whole Art of teaching all Things to all Men

Or

Certain Inducement to found such Schools in all the Parishes, Towns and Villages of every Christian Kingdom, that entire Youth of both Sexes, none being excepted, shall

QUICKLY, PLEASENTLY, & THROUGHLY

Become learned in the Sciences, pure in Morals, trained to Piety, and in this manner instructed in all things necessary for the present and for the future life

 

Chapter XXV

IF WE WISH TO REFORM SCHOOLS IN ACCORDANCE WITH THE LAWS OF TRUE CHRISTIANITY, WE MUST REMOVE FROM THEM BOOKS WRITTEN BY PAGANS OR, AT ANY RATE, MUST USE THEM ITN MORE CAUTION THAN HITERTO

 

1. Resistless necessity compels us to treat at length a subject which we have touched on in the previous chapter. If we wish our schools to be truly Christian schools, the crowd of Pagan writers must be removed from them. First, therefore, we will set forth the reasons which underlie our views, and then the method of treating these ancient writers so that, in spite of our caution, their beautiful thoughts, sayings, and deeds may not be lost to us.

2. Our zeal in this matter is caused by our love of God and of man; for we see that the chief schools profess Christ in name only, but hold in highest esteem writers like Terence, Plautus, Cicero, Ovid, Cattulus, and Tibullus. The result of this is that we know the world better than we know Christ, and that, though in a Christian country, Christians are hard to find. For with the most learned men, even with theologians, the upholders of divine wisdom, the external mask only is supplied by Christ, while the spirit that pervades them us drawn from Aristotle, and the host of heathen writers. Now this is a terrible abuse of Christian liberty, a shameless profanation, and a course of replete and a danger.

3. Firstly, our children are born for heaven and are reborn through the Holy Ghost. They must therefore be educated as citizens of heaven, and their chief instruction should be of heavenly things, of God, of Christ, of the angels, of Abraham, of Isaac, and of Jacob. This instruction should take place before any other, and all other knowledge should be shielded from the pupil; firstly, because of the uncertainty of life, that no one may be snatched away unprepared, and secondly, because first impressions are the strongest, and (if they are religious impressions) lay a safe foundation for all that follows in life.

4. Secondly, God – though He made provisions of every kind for His chosen people – gave them no school other than His own Temple, where He Himself was the Master, we were the pupils, and His oracles were the subject thought. For thus He speaks by Moses: “Hear, O Israel, the Lord our God, is one God; and thou shalt love the Lord thy God with all thine heart, and with all thy soul, and with all thy might. And these words which I command thee this day, shall be upon thine heart; and thou shalt teach them diligently unto thy children, and shalt talk of them when thou sittest in thine house, and when thou walkest by tehe way, and when thou liest down, and when thou risest up”(Deut. VI. 4). And by Isaiah: “I am the Lord thy God, which teacheth thee to profit, which leadeth thee by the way that thou shouldst go” …; and again, “Should not a people seek unto their God?” Christ also says: “Search ye the Scriptures” (John V. 39).

5. God has shown by the following words that his voice is the brightest light for our understanding, the most perfect law for our actions, and the surest support for our weakness. “Behold, I have thought you statutes and judgments! Keep therefore and do them; for this is your wisdom and your understanding in the sight of the peoples, which shall hear all these statutes and say: Surely this great nation is a wise and understanding people” (Deut. IV. 5, 6). To Joshua also, He speaks thus: “This book of law shall not depart out of thy mouth, but thou shalt meditate therein day and night. For then thou shalt make thy way prosperous and thou shalt have good success” (Josh. I. 8). By David also He says: “The precepts of the Lord are right, rejoicing the heart: the commandments of the Lord is pure, enlightening the eyes” (Psalm XIX. 8). Finally, the Apostle bears witness “that every scripture inspired of God is profitable for teaching, etc., that the man of God may be complete” (2 Tim. III. 16, 17). The wisest of men (by this I mean truly enlightened Christians) have made them the same assertion. Chrysostom has said: “What is needful to know, and what is not needful to know, that we can learn from the Scriptures”. And Cassiodorus says: “The Scriptures are heavenly school, a guide through life, the only true source of information. To search the true meaning of them, should occupy the student’s whole time, and leave him no leisure to be led astray by philology”.

6. God expressly forbade His chosen people to have anything to do with the learning or the customs of the heathen: “Learn not the way of the nations” (Jer. X. 2); and again: “Is it because there is no God in Israel the ye go to inquire of Baalzebub – the God of Ekron?” (2 Kings I. 3). “Should not a people seek unto their God? On behalf of the living, should they seek unto the dead? To the law and to the Testimony! If they speak not according to this word, surely there is no morning for them” (Isaiah VIII. 19, 20). And why? Surely because “all wisdom cometh from the Lord, and is with him for ever. To whom else hath the root of wisdom been revealed?” (Ecclesiasticus i. I, 6); “Although they have seen light and dwelt on earth, the way of knowledge have they not known. Nor understood the paths thereof, etc. It hath not been heard of in Canaan, neither hath it been seen in Theman. The Agarenes that seek wisdom upon earth, the authors of fables and searchers out of understanding, have not known the way of wisdom. But he that knoweth all things knoweth it and hath found out all the way of knowledge and hath given it unto Jacob his servant and Israel his beloved” (Baruch VIII. 20, 21, 22, 23, 32, 36, 37); “He hath not dealt so with any nation, and as for his judgments, they have not known them” (Psalm CXLVII. 20).

7. Whenever His people went aside from his laws to the snares of mans imagination, God used to blame not only their folly in forsaking the fountain of his wisdom (Baruch III. 12), but the twofold evil that they had committed in forsaking Him, the fountain of living waters, and hewing them out of broken cisterns that could hold no water (Jer. II. 13). Through the agency of Hosea He complained also that His people held too much intercourse with other nations, saying: “Though I write for him my law in ten thousand precepts, they are counted as a strange thing” (Hos. VIII. 12). But I ask, is not this what those Christians are doing who hold heathen books in their hands night and day, while of the sacred Word of God they take no account, as if it did not concern them? And yet, as God bears witness, it is no vain thing, but our very life (Deut. XXXII. 47).

Therefore the true Church and the true worshippers of God have sought for no teaching other than the Word of God, from which they have drown the true and heavenly wisdom that is superior to all earthly knowledge. Thus David says on himself: “Thy commandments make me wiser than mine enemies” and “I have more understanding than all my teachers, for thy testimonies are mine meditation” (Psalm CXIX. 98, 99). Similarly Solomon, the wisest of mortals, confesses: “The Lord giveth wisdom; out of his mouth cometh knowledge and understanding” (Prov. II. 6). The son of Sirach also testifies (in the prologue of his book) that his wisdom is drawn from the law and the prophets. Hence the exultation of the righteous when they see light in the light of God (Psalm XXXVI. 9): “O Israel, happy we are: for things that are pleasing to God are made unto us” (Baruch VI. 4). “Lord, to whom shall we go? Thou hast the words of eternal life” (John VI. 68).

9. The examples of all ages show us that it has been an occasion for stumbling whenever the Church has turned aside from the fountain of Israel. Of the Jewish Church, sufficient is known from the lamentations of the Prophets. As regards the Christian Church, we learn from history that a pure faith lasted as long as the Gospel, and nothing else, was preached by Apostles and their successors. But as soon as the heathen entered in Church in numbers, and the ardor that existed at first grew cold, pagan books were read, at first in private and then in public, and the result was a great confusion in doctrine. The key of knowledge was lost by the very men who boasted that they alone possessed it, and from that time opinions without number were substituted for the articles of faith. Then did strife arise, whose end is not yet visible; charity grew cold, and piety disappeared. And thus, under the name of Christendom, paganism came into existence again, and still reigns supreme. For the treat of the Lord Jehovah had to be fulfilled: “If they speak not according to the Word of God, surely there is no morning for them” (Isaiah VIII. 20). “Therefore the Lord hath poured out upon them the spirit of sleep, and hath closed their eyes, that all vision might become unto them as the word of a book that is sealed”, because they worshipped God in accordance with the teaching of men (Isaiah XXIX. 10, 11, 13, 14).

O, how truly in their case is fulfilled what the Holy Spirit says of the heathen philosophers: “They became vain in their reasoning, and their senseless hearth was darkened” (Rom. I. 21). In short, if the Church is to be purified from uncleanness, there is only one way, and that is to put aside all the seductive teachings of men and return to the pure springs of Israel, and thus to give over ourselves and our children to the teaching and guidance of God and of His word” (Isaiah IV. 13).

10. Indeed our dignity as Christians (who have been made sons of God and heirs of the kingdom of heaven through Christ) does not permit us to degrade ourselves and our children by allowing them to have an intimate acquaintance with pagan writers, and to read them with such approval. We do not choose parasites, fools, or buffoons, but serious, wise, and pious men as tutors for the sons of our kings and princes. Should we not blush therefore, when we confide the education of the sons of the King of kings, of the brothers of Christ and heirs of eternity, to the jesting Plautus, the lascivious Catullus, the impure Ovid, that impious mocker at God Lucian, the obscene Martial, and the rest of the writers who are ignorant of the true God? Those who, like them, live without the hope of a better life, and wallow in the mire of earthy existence, are certain to drag down to their own level whoever consorts with them. Christians, we have carried out folly enough!

Let us pause here.

…

 

(“Adam and Charles Black”, London 1907; Cornel University Library)

Данило Коцевски: ПОЕТИКАТА НА ПОСТМОДЕРНИЗМОТ

 

ЧИТАЊА, ФРАГМЕНТИ, ТЕЛА

...

            *

Д. Т. Сузуки во книгата „Зен будизмот и психоанализата“ (Сузуки – Фром), одбира еден необичен и оригинален начин да ја покаже разликата меѓу духот на Исток и Запад. Тој одбира една песна (хаику) од јапонскиот поет од XVII век, Башо, и ја споредува со една песна на Тенисон, поет на западната традиција. И едната и другата песна за свој предмет го имаат – цветот, но според начинот како му се пристапува Сузуки открива извонредни паралели меѓу двата начини на „чувствување“ и „мислење“, меѓу оној на Исток и оној на Запад. Башо му приоѓа на цветот „одвнатре“, Тенисон „однадвор“. Башо чувствува, Тенисон размислува. Башо не го скинува, не го уништува цветот. Само го посматра. Тенисон не го остава цветот „на мира“. Го скинува, го анализира, цветот мора да умре. Башо, во еден вид поетска екстаза е на пат „да стане цвет“. Тенисон (конечно) да го објасни цветот. Башо е „субјективен“, Тенисон „научно објективен“. Според тоа, заклучува Сузуки, „својствата на западниот ум се следниве: аналитичност, разликување, раздвојување, индуктивност, индивидуализам, интелектуалност, објективност, научност, воопштување, концептуалност, шематичност, склоност кон правните обрасци, организирање, господарење, истакнување на себеси, склоност кон наметнување на својата воља на другите итн. Наспроти на овие својства на Западот, одликите на Исток би можеле вака да се карактеризираат: синтетичност, стремеж кон целината, соединување, неразликување, дедуктивност, несистематичност, догматичност, интуитивност (поточно: афективност), алогичност, субјективност, спиритуален индивидуализам и колективизам (во општествена смисла) итн.

Сето ова можеби и не би го споменувале, ако денес повторно не постои една тенденција за, не би рекле директно враќање кон Исток, туку повеќе кон „категориите“ и особеностите кои му се блиски, пред се’ на уметничкиот (постмодернистички) чин, како што се: алогичност, субјективизам, спиритуален индивидуализам, неразликување, несистематичност... се разбира, земени само како појдовна основа за нови (пре)обликувања и трагања.

 

            *

Денес особено се актуелни авторите како што се: Бенјамин, Адорно, Ниче. Како тоа да се објасни? Се чини, се работи за еден „начин на апишување“ кој не само што „преживеал“, туку успеал и многу работи да иницира, да го поттикне денешниот филозофско-теориски, па и белетристички дискурс, (истиот) на поинаков начин да се (пре)формулира. Тоа е всушност онаа традиција на „мислителите како уметници, и уметниците како мислители“, која делува современо, (пост)модерно и актуелно. Иако можеби звучи противречно, исцело би преземал една мисла на Бенјамин, кој неа ја преземал од Брехт, а која гласи: „не треба да се надоврзува на доброто старо, туку на лошото ново“.

 

            *

Бартовата мисла дека „денес не постојат веќе критичари, туку само писатели“, неговата ученичка Сузан Сонтаг, на брилијантен начин ја презема и понатаму ја доразвива во своите есеистички книги. Во една своја најнова изјава таа вели: „Себеси веќе воопшто не се сметам за критичар туку за писател, кој премногу време поминува пишувајќи есеи“. А, за жанровските недоумици, толку присутни во последно време, и за начинот на пишување кој произлегол од Бартовата горна изрека, Сонтаг вели: „А тоа подразбира и таков начин на пишување кој ги разбива жанровите, така што тие веќе не се онакви какви што ги замислуваме“.

 

            *

Во една белешка за критиката од 1977 година сум запишал: „За критиката денес се’ помалку може да се зборува како за една компактна, синтетичка дисциплина. Таа, како и филозофијата, се’ повеќе се парцијализира, и можеби во неа се’ повеќе ќе се изделуваат (под)дисциплини како во филозофијата (естетика, етика, онтологија, гносеологија...). Денес на критиката уште гледаме како на компактна дисциплина, што е можеби погрешно. Критиката мора да се „парцијализира“ (лингвистичка поетика, стилистика, теорија-наратологија). „Сеопфатноста“ на критиката би требало да постои на еден сосем поинаков начин.

 

            *

Во „Полемичниот увод“ од својата книга „Анатомија на критиката“, Нортроп Фрај загатнува и едно прашање со кое критичкиот дискурс постојано се соочувал и веројатно и во иднина ќе се соочува, но кое ретко кога било на задоволителен начин решавано. Имено, на критиката секогаш и’ се наметнувало (или таа себеси самата си наметнувала), да биде поврзана со нешто надвор од неа, едноставно – да биде детерминирана! „Лесно би можело да се направи еден долг список на таквите детерминираности на критиката, од кои ниту една, било да е таа марксистичка, томистичка, јунговска, или егзистенцијалистичка, не предлага за критиката да се изнајде појмовна рамка внатре во книжевноста, туку сака критиката да се спои со некоја од разновидните рамки надвор од книжевноста“. Првото што мора критичарот да го чини, смета Фрај, тоа е да и „верува“ на книжевноста, а врз база на читањето и индуктивната постапка која произлегува од него, да ги обликува своите критички начела кои ќе му бидат иманентни на истражувачкото подрачје на книжевноста. „Критичките начела не можат готови да се преземаат од теологијата, филозофијата, политиката, науката или од некои нивни комбинации.“

...

 

(ДАНИЛО КОЦЕВСКИ „Поетиката на постмодернизмот“, „Култура“ – Скопје, 1989 год.)

 

ПРОДИЏИ: Подметнувач на Пожари

PRODIGY

FIRESTATER

(Brendon)

 

I'm the trouble starter, punkin' instigator
I'm the fear addicted, a danger illustrated
I'm a firestarter, twisted firestarter
You're a firestarter, twisted firestarter
I'm a firestarter, twisted firestarter

I'm the bitch you hated, filth infatuated, yeah
I'm the pain you tasted, fell intoxicated
I'm a firestarter, twisted firestarter
You're the firestarter, twisted firestarter

I'm the self inflicted, mind detonator, yeah
I'm the one infected, twisted animator
I'm a firestarter, twisted firestarter
You're the firestarter, twisted firestarter
I'm a firestarter, twisted firestarter starter

 

(18.03.1996, албум The Fat of the Land)

ГАБРИЕЛ ГАРСИЈА МАРКЕЗ: Сто години самотија

 

Многу години подоцна, пред одредот за стрелање, полковникот Аврелијано Буендија мораше да се сети на оној ден кога татко му го поведе да го запознае ледот. Макондо тогаш било село со дваесет куќи од кал и трска, соградено на брегот од реката, чии бистри води се валкаа низ коритото полно со изглачен камен, бел и голем како некои праисториски јајца. Светот беше така нов, многу нешта се уште немале име и, за да се спомнат, требало да се покажат со прст. Секоја година во март едно семејство на распарталени Цигани поставуваше свој шатор близу селото и, со пискање на зурли и тапани, ги прикажуваше новите достигнувања. Прво донесоа магнет. Еден крупен Циган, со заплеткана брада и со раце како на врапче, кој се претставуваше како Мелкијадес, приредуваше јавна магионичарска претстава, нарекувајќи ја осмо чудо на мудреците алхемичари од Македонија.

...

GABRIEL GARCIA MARQUEZ: Cien anos de soledad – 1967)

ВИЛХЕЛМ ВУНТ: Елементи на Етничката Психологија

СОДРЖИНА:      

PREFACE

     INTRODUCTION History and task of folk psychology--Its relation

     to ethnology--Analytic and synthetic methods of exposition--Folk

     psychology as a psychological history of the development of

     mankind--Division into four main periods.

     CHAPTER I--PRIMITIVE MAN

     1. THE DISCOVERY OF PRIMITIVE MAN Early philosophical

     hypotheses--Prehistoric remains--Schweinfurth's discovery of the

     Pygmies of the Upper Congo--The Negritos of the Philippines, the

     inland tribes of Malacca, the Veddahs of Ceylon.

     2. THE CULTURE OF PRIMITIVE MAN IN ITS EXTERNAL EXPRESSIONS Dress,

     habitation, food, weapons--Discovery of bow and arrow--Acquisition

     of fire--Relative significance of the concept 'primitive.'

     3. THE ORIGIN OF MARRIAGE AND THE FAMILY Bachofen's "Mother-right"

     and the hypothesis of an original promiscuity--Group-marriage and

     the Malayan system of relationship--Erroneous interpretation of

     these phenomena--Polygyny and polyandry--The monogamy of primitive

     peoples.

     4. PRIMITIVE SOCIETY The primitive horde--Its relation to the

     animal herd--Single family and tribe--Lack of tribal organization.

     5. THE BEGINNINGS OF LANGUAGE Languages of primitive tribes of

     to-day--The gesture-language of the deaf and dumb, and of certain

     peoples of nature--natural gesture-language--Its syntax--General

     conclusions drawn from gesture-language.

     6. THE THINKING OF PRIMITIVE MAN The Soudan languages as examples

     of relatively primitive modes of thinking--The so-called 'roots'

     as words--The concrete character of primitive thought--Lack of

     grammatical categories--Primitive man's thinking perceptual.

     7. EARLIEST BELIEFS IN MAGIC AND DEMONS Indefiniteness of the

     concept 'religion'--Polytheistic and monotheistic theories of

     the origin of religion--Conditions among the Pygmies--Belief

     in magic and demons as the content of primitive thought--Death

     and sickness--The corporeal soul--Dress and objects of personal

     adornment as instruments of magic--The causality of magic.

     8. THE BEGINNINGS OF ART The art of dancing among primitive

     peoples--Its importance as a means of magic--Its accompaniment

     by noise-instruments---The dance-song--The beginnings of

     musical instruments--The bull-roarer and the rattle--Primitive

     ornamentation--Relation between the imitation of objects and

     simple geometrical drawings (conventionalization)--The painting of

     the Bushmen--Its nature as a memorial art.

     9. THE INTELLECTUAL AND MORAL CHARACTERISTICS OF PRIMITIVE

     MAN Freedom from wants--Significance of isolation--Capacity

     for observation and reflection--No inferiority as to original

     endowment demonstrable--Negative nature of the morality of

     primitive man--Dependence upon the environment.

     CHAPTER II--THE TOTEMIC AGE

     1. THE GENERAL CHARACTER OF TOTEMISM The word 'totem'--Its

     significance for cult--Tribal organization and the institution of

     chieftainship--Tribal wars--Tribal ownership of land--The rise of

     hoe-culture and of the raising of domestic animals.

     2. THE STAGES OF TOTEMIC CULTURE Australian culture--Its low level

     of economic life--Its complicated tribal organization--Perfected

     weapons--Malayo-Polynesian culture--The origin and migrations

     of the Malays--Celestial elements in Malayo-Polynesian

     mythology--The culture of the American Indians and its distinctive

     features--Perfection of totemic tribal organization--Decline of

     totem cults--African cultures--Increased importance of cattle

     raising--Development of despotic forms of rulership--Survivals of

     totemism in the Asiatic world.

     3. TOTEMIC TRIBAL ORGANIZATION Similarity in the tribal

     organizations of the Australians and the American Indians--Totem

     groups as cult associations--Retrogression in America--The totem

     animal as a coat of arms--The principle of dual division--Systems

     consisting of two, four, and eight groups.

     4. THE ORIGIN OF EXOGAMY Unlimited and limited exogamy--Direct

     and indirect maternal or paternal descent--Effects upon

     marriage between relatives--Hypotheses concerning the origin of

     exogamy--Hygienic theory--Marriage by capture.

     5. MODES OF CONTRACTING MARRIAGE Marriage by peaceful

     capture within the same kinship group--Exogamous marriage by

     barter--Marriage by purchase and marriage by contract--Survivals

     of marriage by capture.

     6. THE CAUSES OF TOTEMIC EXOGAMY Relation of clan division to

     totem groups--Totem friendships--Parental and traditional totem

     alliances--The rise of exogamy with direct and with indirect

     maternal or paternal descent.

     7. THE FORMS OF POLYGAMY Origin of group-marriage--Chief wife and

     secondary wives--Polyandry and polygyny and their combination--The

     prevalence and causes of these forms of marriage.

     8. THE DEVELOPMENTAL FORMS OF TOTEMISM Two principles of

     classification--Tribal and individual totemism--Conception

     and sex totemism--Animal and plant totemism--Inanimate totems

     (churingas)--Relation to ancestor worship and to fetishism.

     9. THE ORIGIN OF TOTEMIC IDEAS Theories based on names--Spencer

     and Lang--Frazer's theory of conception totemism as the origin of

     totemism--The animal transformations of the breath soul--Relations

     to soul belief--Soul animals as totem animals.

     10. THE LAWS OF TABOO The concept 'taboo'--The taboo in Polynesia

     --The taboo of mother-in-law and father-in-law--Connection with

     couvade--The sacred and the impure--Rites of purification--Fire,

     water, and magical transference.

     11. SOUL BELIEFS OF THE TOTEMIC AGE The psyche as a breath and

     shadow soul--Its relation to the corporeal soul--Chief bearers of

     the corporeal soul--Modes of disposition of the dead.

     12. THE ORIGIN OF THE FETISH Fetishes in totem cult--Attainment of

     independence by fetishism--Fetishes as the earliest forms of the

     divine image--Retrogressive development of cult objects--Fetish

     cult as a cult of magic and demons--Amulet and talisman.

     13. THE ANIMAL ANCESTOR AND THE HUMAN ANCESTOR The Mura-Mura

     legends of the Australians--The animal ancestor--Transition to the

     human ancestor--Relation to disposal of the corpse and to cults of

     the dead--Surviving influences of totemism in ancestor cult.

     14. THE TOTEMIC CULTS Customs relating to disposition of

     the corpse and to sacrifices to the dead--Initiation into

     manhood--Vegetation cults--Australian Intichiuma festivals--Cults

     of the soil at the stage of hoe-culture--Underlying factor of

     community of labour--Unification of cult purposes and their

     combination with incipient deity cults.

     15. THE ART OF THE TOTEMIC AGE Tatooing--Ceramics--Construction

     of dwellings--Pole-houses--The ceremonial dance--Instruments of

     concussion and wind Instruments--Cult-songs and work-songs--The

     märchen-myth and its developmental forms.

     CHAPTER III--THE AGE OF HEROES AND GODS

     1. GENERAL CHARACTER OF THE HEROIC AGE Significance of the

     individual personality--The hero an ideal human being, the god an

     ideal hero--Changes in economic life and in society--The rise of

     the State.

     2. THE EXTERNAL CULTURE OF THE HEROIC AGE Folk migration and

     the founding of States--Plough-culture--Breeding of domestic

     animals--The wagon--The taming of cattle--The ox as a draught

     animal--The production of milk--Relation of these achievements to

     cult--Warfare and weapons--Rise of private property--Colonization

     and trade.

     3. THE DEVELOPMENT OF POLITICAL SOCIETY The place of the State

     in the general development of society--The duodecimal and the

     decimal systems in the organization of political society--The mark

     community and military organization.

     4. FAMILY ORGANIZATION WITHIN POLITICAL SOCIETY The joint

     family--The patriarchal family--Paternal descent and paternal

     dominance--Reappearance of the monogamous family.

     5. THE DIFFERENTIATION OF CLASSES Common property and  private

     property--The conquering race and the subjugated  population--

     Distinction in rank and property--The influence of State and of

     legal system.

     6. THE DIFFERENTIATION OF VOCATIONS The priesthood as combining

     class and vocation--Military and political activity--Agriculture

     and the lower vocations---The gradual equalization of respect

     accorded to vocations.

     7. THE ORIGIN OF CITIES The original development of the

     city--Castle and temple as the signs of a city--The guardian deity

     of city and State--Secondary developments.

     8. THE BEGINNINGS OF THE LEGAL SYSTEM Custom and law--Civil law as

     the original province of law--Political and religious factors--The

     council of elders and the chieftain--The arbitrator and the

     appointed judge--The religious sanction of legal practices.

     9. THE DEVELOPMENT OF PENAL LAW Blood revenge and its

     replacement--Wergild--Right of sanctuary--Development of

     imprisonment out of private custody of wrongdoer--The _Jus

     Talionis_--Increase in complexity of rewards and punishments.

     10. THE DIFFERENTIATION OF LEGAL FUNCTIONS Division of the

     judicial function--Influence of social organization--Logical

     classification of forms of the State lacking in genetic

     significance--Development of constitutions out of history and

     custom.

     11. THE ORIGIN OF GODS Degeneration theories and developmental

     theories--Hypotheses of an original monotheism or

     polytheism--Theory based on nature-mythology--Demon theory of

     Usener--Characteristics distinguishing the god from the demon and

     the hero--The god as the result of a fusion of ideal hero and

     demon.

     12. THE HERO SAGA The hero of saga and the hero of märchen--The

     purely mythical and the historical hero saga--Magic in märchen and

     saga--The religious legend--The saint legend.

     13. COSMOGONIC AND THEOGONIC MYTHS The gods as demoniacal

     beings--Their struggle with the demons of earliest times--Myths of

     creation--Sagas of flood and of universal conflagration--Myths of

     world-destruction.

     14. THE BELIEF IN SOULS AND IN A WORLD BEYOND Sequence of

     ideas of the beyond--The spirit-village--The islands of

     the blessed--Myths of the underworld--Distinction between

     dwelling-places of souls--Elysium--The underworld and the

     celestial regions--Purgatory--Cults of the beyond--The conception

     of salvation--Transmigration of souls.

     15. THE ORIGIN OF DEITY CULTS Relation of myth and cult--Religious

     significance of cult--Vegetation cults--Union of cult

     purposes--Mystery cults.

     16. THE FORMS OF CULT PRACTICES Prayer--Conjuration and the prayer

     of petition--Prayer of thanksgiving--Praise--The penitential

     psalm--Sacrifice--Purpose of sacrifice originally magical--Jewish

     peace-offering and sin-offering--Development of conception

     of gift--Connection between value and sacrifice--Votive and

     consecration gifts--Sacrifice of the first fruits--Sanctification

     ceremonies--Means of lustration as means of sanctification--Water

     and fire--Baptism and circumcision--Magical sanctification--Human

     sacrifice as a means of sanctification.

     17. THE ART OF THE HEROIC AGE Temple and palace--The human

     figure as the subject of formative art--Art as generic and as

     individualizing--The appreciation of the significant--Expression

     of subjective mood in landscape painting--The epic--Its influence

     upon the cult-song--The drama--Music as an accessory and as an

     independent art.

     CHAPTER IV--THE DEVELOPMENT TO HUMANITY

     1. THE CONCEPT 'HUMANITY' Herder's idea of humanity as the goal of

     history--The concepts 'mankind' and 'human nature'--Humanity as a

     value-concept--The idea of a cultural community of mankind and its

     developmental forms.

     2. WORLD EMPIRES The empires of Egypt and of Western Asia--The

     monarch as ruler of the world--The ruler as deity--Apotheosis

     of deceased rulers--Underlying cause of formation of

     empires--Disappearance of world empires from history.

     3. WORLD CULTURE The world dominion of Alexander--Greek

     as the universal language--Writing and speech as factors

     of culture--Travel as symptomatic of culture--Hellenistic

     world culture and its results--The culture of the

     Renaissance--Cosmopolitanism and individualism.

     4. WORLD RELIGIONS Unity of the world of gods--Cult of Æsculapius

     and cults of the beyond--Their transition into redemption

     cults--Buddhism and Christianity--Development of the idea of a

     superpersonal deity--The incarnate god as the representative of

     this deity--Three aspects of the concept 'representative.'

     5. WORLD HISTORY Twofold significance of the concept

     'history'--History as self-conscious experience--The rôle of

     will in history--Prehistoric and historic periods--Influence of

     world culture and world religions on the rise of the historical

     consciousness--The philosophy of history--Its relation to a

     psychological history of the development of mankind.

     INDEX

(изв. проект Гутенберг)