Захариј Стојанов: ЗАПИСКИ...

 ТОМ Први 1870-1876

ГЛАВА III. 

БАБА ТОНКА

III

 

Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола - във Врачанския окръг, а Георги - в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата². Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери.

След шест месеца тя се известила, че двамата братя - Ангел и Никола - се намерили в Акърската крепост. Това било за нея нечакана радост. Сега тя останала окончателно сама в къщата си, като кукувица, без никакви средства за съществувание.

Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.

Когато баба Тонка се извести, че и големият син е пристигнал вече на Варна, то цяла нощ тя не можа да затвори очи, кажи го, от радост, кажи го, от скръб. Никога не бях я виждал аз в подобно положение. След като дойде да ни извести в стаята за приетата новина, понеже беше нощно време и ние спяхме, тя си скръсти ръцете отзад и тръгна из широкия си двор покрай Дунава. На минути тя въздишаше от сърце и душа и говореше на себе си, влязваше в къщи и захващаше да приготовлява едно друго за посрещание, а после захващаше да плаче и да пъшка.

На другия ден тя тръгна да отиде да посреща, придружена от голямо множество, с голям букет цвете в ръка; при всичкото одумвание от страна на това множество да си хвърли черните дрехи, които беше облякла преди десят години, тя не се съгласи. На русчукската станция, гдето трябваше да излязат седемте герои от Хаджи Димитровата чета, беше се събрал много народ от разни нации, най-много да види как една майка ще посрещне своя син след десят години, който като да се връщаше от оня свят. Всичките там присъствующи бяха поразени от хладнокръвието на доблестната жена. Наместо изобилни сълзи, различни преструвки и припадание, свойствени на всяка жена, а особено жалкото положение на сина й, облечен в арабски дрехи, с фес на главата и побелял съвършено от мъки и неволи, баба Тонка засмяно и весело го посрещна, като му говореше отдалеч: "Познах го, магарето; той от мене повече е остарял!"...

Всичките другари на бабина Тонкин син влязоха в нейната къща. Цели три дена стояха тия, без да се подадат навън из града, защото арабските им шалове трябваше да възбудят смях и в душата на най-последния просяк. На четвъртия ден обаче, рано сутринта, влашкото параходче Durabansului зацапа по Дунава откъм Гюргево. Когато то наближи до къщата на баба Танка, румънската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на Хаджи Димитра. Какво беше удивлението на всички, когато тая банда бутна портата на бабината Тонкина къща и влезе вътре, като следваше да свири още същия марш. Пред музиката вървяха много души с черни шапки. Тия бяха познайници на Хаджията и на Караджата и другари на седемте страдалци, начело с Иван Стоянова, отличен наш патриот. Баба Тонка, която ие можеше да си обясни още що значи това - да влезе музика под нейната стряха, - отведнъж се усети, щом видя Ив. Стоянов, или Ванката, както го тя нарича. Скоро тя се затече и отвори своята ракла, от която извади главата на Караджата, и поведе седемте души страдалци, с които посрещна гостите. Картината бе ако не трогателна, то поне жална. Музиката без особена заповед засвири траурен марш и другарите с черните шапки и с арабските шалове се прегърнаха като братя. Освен това Ив. Стоянов спусна още в ръката на всеки едного от тях по пет златни наполеона, с които пари страдалците можаха да си покрият голите плещи и да си отидат по местата. После половин час баба Тонка водеше хорото из двора си като млада булка.

Баба Тонка живее и до днешен ден, забравена я оставена от всичките, заедно с двамата си синове, дошли от заточение, които всеки ден карат на полицията, следят ги шпионите, както и в турското време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни³! Нейното богатство е само миналото и възпоминанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би й направил чест да я посети. Особено тя се гордее с главата на Ст. Караджата, която държи заключена в сандъка си!…

* 

 

Една година след моето приемване в революционния комитет аз пътувах за село Х... в околността на Бяла, гдето бях се условил за учител. Всеки може да си въобрази доколко трябваше да се гордея с това свято звание, когато преди няколко години проливах сълзи над Изповедника и малко остана да стана хайдутин. Целта на моето учителство не беше друга никоя, освен пропаганда по българските села, за което нарочно бях изпроводен. Когато стигнахме с другаря си, който така също беше учител, в селото, спряхме се на черковната кръчма и казахме, че носим писма от града до селския свещеник, то святиня му не закъсня да дойде в кръчмата, с отворени гърди, с мазна калимявка като пестил и с нечесана коса бог знае откога. Той си поднесе най-напред десницата да я цалуваме, благослови ни и обяви за всеобщо знание, че оттук нататък ние сме негови чеда. Святата му десница, която подаде да цалуваме, миришеше на лук.

На другия ден аз стигнах в моето село, гдето щях да бъда учител. Беше неделен ден и сред селото отпред чорбаджийската къща играеше хоро. Млад, тридесят годишен момък, с фес и със зелен чембер (кърпа), превързан на главата, сиви колчаклии потури, с широк ален пояс, със силяхлък на кръста си и сирмена паласка отзадя му, свиреше с гайда сред хорото и скачаше в същото време. Гайдата му беше от ония рядкости, които само малцина са в състояние да притежават. Ручилото й, което ревеше като мечка, беше дълго като същински кавал; а около пискуна висяха много пискюли, в краищата на които имаше множество пъстри муниста от всякаква боя и големи орлови нокти, за украшение. Тоалетът му се допълняше още от една харбия, втикната на пояса му, с жълт ремик вързана на края, и капсулия пищовче с червена дръжка. На въпрос от моя страна, кой е негова милост, свещеникът и няколко още селяни, от по-първа ръка хора, с гордост отговориха: "Нашият селски учител" - т. е. моят предшественик.

- Еспидепсан човек беше той, но не иска да остане за дълго време в селото ни - прибави един от присъствующите селски първенци не без съжаление.

- Освен даскаллъка той ни помагаше и в много други работи - допълни други един селянин. - Нощно време обикаляше из село със стражата; като не можеше да се намери кехаята, изпълняваше длъжността му; по време на вършитба, когато жените биваха заняти, месеше хляб, подквасваше млякото и пр. Няма да забравим неговото добро.

- Много ще да го търсим ние - прибави трети един селянин.

- Аз се надявам, че и новият ни даскал няма да падне от него по-долу - потвърди святиня му, като ме гледаше в очите що ще кажа в отговор на думите му.

Оригинален попец беше тоя последният и аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателите с неговата персона, най-повече в отношение на богослужебниите му обязаности. Вънкашното му отличие бе и това, че наместо човешки нос над мустаките му отгоре зееше една дупка във вид на мастилница. Според разказа на лица, които го познаваха от по-напред, той се е лишил от носа си, преди да бъде свещеник, вследствие на стари мирянски грехове, направени в младите му години.

Не зная от точка зрение на самосъхранение ли, или по други неизвестни причини той беше поклонник на силяха си, т. е. на оръжието. И в черкова, когато служеше литургия, демир-тепелията пищов не падаше от кръста му. Една нощ, когато пътувах заедно с него към едно село, той разигра коня си, препусна го назад и напред, провикна се няколко пъти и куршумът, който той изпразни от скрития си пищов, свирна над главата ми.

- Трябва да знаеш, че освен "Господа помилуй" аз отбирам и от други занаяти - каза той, като се приближи до мен и спущаше нов фишек в пищова си.

Един път в заминуванието ни през друго едно село, което така също се намираше в неговата енория, случайно бяхме повикани да святим вода в една къща, в която имаше две булки, дотолкова болни, щото стана нужда и да се комкат.

- Аз съм яла чесън, дядо попе - каза една от страдающите с пресъхнало гърло, - заради това не зная дали бива да се комкам.

- Не зная аз най-после где ще да ми отиде душата с тия ваши грехове - възрази святиня му твърде сърдито и някак печално. - Но хайде, нека се притури още един грях на душата ми - прибави той, като се обръщаше към смутения ступанин на къщата: - Само ще трябва да се плати на черквата още 60 пари за това нарушение на святите тайнства...

Когато той прочете евангелието във време на водосвята и ми подаде отворената книга в ръцете му, на която четеше до това време, за да кажа апостола, в качеството си на учител, то аз се намерих в недоумение, защото наместо Требника или друга някоя черковна книга в ръцете ми се намираше аритметиката на Г. Данова, а отвореното място беше за тройното правило.

- Слава тебе, господи (Глаголи, каквото ти дойде на устата!)... Господи помилуй!... - отговори с пение дядо поп на моето недоумение.

Като останахме сами, той ми обясни, че понеже забравил да си вземе черковните книги, а трябвало да направи водосвят, за да не произведе лошо впечатление на селяните, като служи без никаква книга, принуден бил да си послужи с аритметиката на Г. Данова, която взел със себе си, за да я занесе на момчето си в Бяла.

- Тия са дребни работи - прибави той. - Ти си гражданин, аз съм селски човек, следователно ти знаеш много повече за градските работи, отколкото за селско-черковните. Аз, напротив, зная тия последните, за които съм си посвятил всичкия живот. За да си живеем братски и да служим като образец тука по околните села, трябва да се слушаме и да си показваме един на други погрешките, разбира се, скрито от другите. Аз ще те уча на черковните работи, а ти мене на гражданския ред.

Друг един път - през великата неделя - той дойде в селото, гдето учителствувах аз, да причастява. Понеже в селото нямаше черкова, то всичките селяни трябваше да се комкат в един ден, събрани в къщата, гдето се помещаваше училището и гдето висеше черковното дървено клепало.

Няколко пъти един пръстен гювеч, от който се даваше святата комка, се пълни с вино, цветясало отгоре. Аз пишех литургия малко настрана.

- Я се поогледай, даскале, наоколо дали няма някой да иде, за да се комкаме и ние двама с тебе.

Това каза светиня му и забради големия гювеч с комката, от който смучеше с такъв вкус, щото зад ушите му се образуваха две изпъкналости във вид на яйца.

- Бре, че реже пък пущината, като да е хардалъма - каза дядо поп, като подаваше и на мене гювеча да последвам примера му.

Възползуван от поведението на тоя свещеник, за когото мислех, че ако той се отнася така към своята служба, то може да бъде добър работник на комитета, не закъснях да му подметна отдалеч, например, че му прилича да върви пред стотина български юнаци с кръста и саблята в ръка. Той се възхищаваше от моите думи, но когато му казах малко по-откровено, че онова за което говоря, не е гола приказка, но дело съществующо - попската кола се обърна на часа.

- Втори път да не съм те чувал да ми говориш за подобни неща - отговори той и малко по малко захвана да ме гледа с подозрение.

Аз имах вече на страната си и покровителството на турското правителство, което можах да спечеля по следующия начин, за във всеки случай. Турският кърсердар-агасъ, който обикаляше постоянно по селата и който биваше втори султан, дойде един път и в нашето село с десятина души заптии. Като селски учител, трябваше да му се представя по длъжност. Той ме прие по обикновено с ония почести, които се дават на селските кехаи: не ме прикани даже да седна в реда на подчинените му заптии. Тоя ден беше разпетият петък, когато православното християнство не яде хляб - случай, твърде сгоден да се препоръчам в очите на османлиите и да направя една крачка напред в моите пропагандически цели.

Агите се приготовляваха да обядват; а около огъня се топлеха до десятина разнообразии съблазнителни ястиета за всяко гърло. Тук не липсуваха нито препечените кокошки, нито каймаклията баница, нито пържените яйца, посипани отгоре с червен пипер, ни пък тестените чорби и разни сууклуци.

- Ефендим, ако е възможно, то заповядайте на селския кехая да не влязва в стаята, защото имам да ви кажа нещо - казах аз на всесилния кър-агасъ.

Когато тоя последният излезе вече навън и аз обявих на любопитните аги, че желая да ям с тях заедно от блажните ястиета, то дълго време няколко очи гледаха на мене с безпримерно зачудвание. Тия фанатици не можеха да си въобразят как един християнин, и още повече даскал, ще да се реши на подобно престъпление.

- Да си жив, даскале, за много години - каза кър-агасъ, като ме тупкаше по гърба. - Твоята постъпка е такава, щото заслужава да се знае даже от вали-паша, комуто аз ще да съобща, че в еди-кое село живее един истински даскал, който, макар и да е гяурин, но заслужава да се почита на равна степен с правоверните. Не бой се; докато аз ходя из тая околия, считай ме за един от своите покровители.

- Браво, даскале! - измърмориха присъствующите там заптии, между които имаше и няколко селски чалми.

После ядене тоя същият кърсердарин извика селските първенци, на които държа реч, правят-струват, да ме не изпущат от селото си, защото втори даскал с моите способности мъчно можело да се намери. "Доколко той е горещ последовател на вашата вяра - заключи агата, - можете да си съставите понятие по това, че той отказа да ми пие кафето, с което го послужих, само затова, че ние сме били турци и сме можели да го смърсиме с кафената чаша..."

И простодушните невинни селяни се радваха от тая похвала, за което немалко ми домъчня.

При всичко че победих най-силния неприятел на святото дело, аз не можах решително да отида нанапред. Не можах по тия прости причини, че нямаше почва за семето, което бях определил да сея. Омразното робство, тоя общ бич на народите, и катадневните зулумджулуци на необузданите турци бяха убили всичко свято и человеческо измежду българското население по тая страна. Освен това бъркаше ми още и свещеникът, на когото по-горе дадох портрета и който немалко можеше да ми спомогне, ако беше свестен човек. Друг един негов събрат, който проповядваше словото божие в ближните села, стоеше много по-горе върху стълбата на народното затъпявание и нравствено деморализирание. Всичката околност го знаеше, че неговата десница беше потопена в кръвта на четири-пет жертви, които той беше убил с грабителска цел по разни пътища. Знаяха го още, че деня той ходеше с калимявка и с дълга подрясница, а нощно време с гъжва на глават и с колчаклии потури съпровождаше другаря си Ферада, прочут главорез покрай Дунава, с когото обираха пътниците.

Не твърде отдавна - в 1873 год. - на дните на българските владици той извърши такова поличе, което никой не беше запомнил до него време. В селото умира един стар циганин от собствената си смърт. После няколко деня синовете на тоя последния се оплакали, че баща им се връщал от гроба, влязвал през ключовата дупка в къщата им, свивал се горе на полицата, отгдето ги замирал с комачки, а после си отивал (разбира се, като пропеят първи петли), след като задигал със себе си по една-две оки брашно.

- Той е станал вапир, заради това, докато не ви е удушил още, дайте ми двеста гроша за труда, да го хвана и изгоря - казал благоговейният пастир.

Няколко дена после тоя разговор в черковния двор, сред гробищата, деня по пладне, горял буен огън. Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели близо до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. Дошел и святиня му, облечен в черковната си одежда и с икона в ръката. На всичките присъствующи погледите били обърнати към него. Най-напред той се разходил из гробищата да търси дупката, из която излязвал злият дух, и след като намерил една миша дупка, там наоколо, заповядал да я затъкнат и да вардят добре.

Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го пробили в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се надигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите от селото заедно с кучетата; а главорезът свещеник продължавал да чете молитви. Името на тоя свещеник е поп Марин, от с. Пиргос, при Русчук.

Поклонниците на мрачната рутина и на робството твърде начесто утвърдяват, че духовенството е единственият фактор, който крепи народите да не пропаднат нравствено. В други страни това може да бъде така, но колкото се отнася до нашия българин, това правило трябва да се приеме с предпазвание. По селата на свещеника гледат като на човек, който няма нищо общо с останалото человечество и комуто е позволено да прави всякакви кепазелъци. С него се подиграват навсякъде освен в черкова, както това става със селския кехая. "Попе, да дойдеш утре у дома да святиш лой" - казват тия наместо "масло". "Попе, тая нощ сънувах, че баба попадия хвърчеше по небото; изтълкувай какво значи тоя сън" - мина други някой и се подсмива под мустак.

Разбира се, че аз говоря тук само за ония свещеници, които стоят повече в кръчмата, отколкото в черкова и които не знаят да запишат своето име; а образованите от тях, които са впрочем голяма рядкост, както всички образовани хора, никога няма да слязат дотолкова низко, щото да се подиграва с тях мало и голямо. И така, аз бях принуден да напусна твърде скоро учителството в село, гдето не можах да основа никакъв комитет, което ми беше главната ми цел.

 (изв. Wikipedia)