ГЛАВА ПРВА
Ех, че хубави времена бяха
ония, когато се омъжих и напуснах родното си село, за да отида в Рим! Знаете ли
какво казва песента:
Зажени ли се чочарка
един взема връвта, друг
чочата…
Но аз дадох всичко на мъжа
си — и връвта, и чочата, защото ми беше мъж и ме заведе в Рим, и защото бях
доволна, че отивам там, без да зная, че тъкмо в Рим ме очаква нещастието.
Тогава лицето ми беше
кръгло, очите черни, големи и със съсредоточен поглед, косите ми, също черни,
се спускаха над очите ми и бяха сплетени на две стегнати плитки като въжета.
Устата ми беше кораловочервена, а като се засмеех, лъсваха два реда бели,
правилни и гъсти зъби. Тогава бях силна, ходех изправена и можех да нося на
саръка до петдесет кила.
Родителите ми бяха селяни,
но ми стъкмиха чеиз като на гражданка. От всяко нещо по тридесет парчета:
тридесет чаршафа, тридесет калъфки, тридесет кърпи за лице, тридесет ризи и
тридесет чифта гащи. Всичко беше хубаво, от тежък лен, който мама изтъка на
стана си, а някои от чаршафите ми бяха везани с най-хубавата бродерия. Имах и
корали от по-скъпите, тъмночервени, наниз от корали, златни обици с корал,
златен пръстен с корал, та дори и красива златна брошка, и тя с корал. Освен
тях получих и някои семейни накити —
един медальон с верижка, много красив, камея с гравюра, изобразяваща овчар със
стадото си.
Мъжът ми държеше бакалница
отвъд Тибър, на улица Дел Чинкуе. Нае малкото жилище над магазина, така че
можех, като се наведа от прозореца на спалнята, да докосна с пръсти червената
фирма с надпис: „Хляб и макарони“.
Жилището ни имаше два
прозореца към двора и два към улицата и се състоеше от четири малки и ниски
стаи, които аз подредих хубаво. Някои от мебелите си имахме, а останалите
купихме от Кампо дей Фиори. Спалнята ни беше нова — брачно желязно легло, имитация на дърво, с изрисувани по таблите
букетчета и венчета. В салончето наредих хубава кушетка с дървени украшения,
покрита с плат от цветя, две малки кресла със същия плат и същите украшения,
една кръгла маса за хранене и един шкаф за сервизите — всичките от фин порцелан, със златна ивица по края и цветя на дъното.
Мъжът ми слизаше в магазина
сутрин рано, а аз се залавях с къщната работа. Търках, миех, лъсках, обирах
прах, почиствах всяко ъгълче, всяка вещ. Когато свършех почистването, домът ми
светеше като огледало и от прозорците с бели перденца светлината навлизаше
спокойно и приятно. Как се радвах тогава, като оглеждах подредените чисти и
спретнати стаи, всеки предмет беше на мястото си! Ах, колко е хубаво да имаш
свой дом, в който никой да не влиза и който никой да не познава! Хубаво е да
прекараш целия си живот така — да го почистваш и
подреждаш…
Щом привършех къщната
работа, аз се обличах, сресвах се грижливо, грабвах торбата и отивах на пазара.
Той беше на няколко крачки от къщи. Обикалях между количките повече от час не
толкова за да напазарувам, защото много от продуктите, които се продаваха там,
ги имахме в бакалницата, колкото да гледам. Вървях между количките и разглеждах
всичко: плодовете, зеленчуците, месото, рибата, яйцата. Умеех и обичах да
пресмятам цените и печалбите, да определям качеството и да откривам измамите и
хитруванията на продавачите. Обичах също така да се пазаря, да опитвам теглото
на продуктите, да ги оставям на мястото им, след това отново да се връщам и да
се пазаря и накрая да не взема нищо.
Някои от продавачите ме
задиряха и ми даваха да разбера, че ако им обърна внимание, ще ми дадат стока
без пари. Но аз така им отвръщах и те веднага схващаха, че нямат насреща си
някоя от „ония“. Бях горда, малко ми трябваше кръвта да нахлуе в главата ми и
тогава освирепявах. Цяло щастие е, че жените не носят в пазвата си нож като
мъжете, защото при подобни случаи можех да убия човек. Веднъж подгоних един
продавач с фуркета от косата си, защото ме задиряше повече от другите и защото
има нахалството да ми прави предложения и насила да блъска в ръцете ми продукти
без пари. За щастие тогава се намесиха полицаите, иначе сигурно щях да забия
фуркета в гърба му.
Но стига за това. Вкъщи се
връщах доволна. Щом сложех да заври водата за супата с подправки, кокали и
някое късче месо, веднага слизах в магазина. Там също бях щастлива. Продавахме
от всичко по малко: макарони, хляб, ориз, сушени зеленчуци, вино, зехтин,
консерви. Стоях като царица зад тезгяха с голи до лактите ръце и медальона на
шията: размервах, пресмятах бързо с молив върху жълта хартия, опаковах и
поднасях. Виж, мъжът ми беше по-бавен.
Като споменах за мъжа си,
забравих да кажа, че когато се оженихме, беше вече почти стар и дори се
намираха хора да кажат, че съм го била взела по сметка. Не крия, никога не съм
била влюбена в него, ни кълна се, винаги съм му била вярна, макар че той не
беше верен съпруг. Имаше си свои идеи, клетият; това не беше вярно. Той беше
дебел, но нездраво дебел, с черни кръвясали очи и жълто лице, осеяно с лунички.
Злъчен, затворен и груб — тежко ти, ако му
противоречиш. Често отсъствуваше от магазина и аз знаех, че ходи при някоя
жена. Но съм уверена, че жените са му обръщали внимание само когато им е
плащал. А с пари, то се знае, човек може всичко да постигне, дори някое булче
да си вдигне фустата.
Разбирах веднага кога му
върви в любовта, защото тогава ставаше весел и дори мил. Но когато нямаше жени,
се мръщеше, отговаряше ми грубо и понякога дори ме биеше. Веднъж му казах:
— Ти по проститутки върви
колкото си искаш, но мене да не си посмял да пипнеш, защото ще те напусна и ще
си ида у дома.
Макар че, както казах,
мнозина ме ухажваха, аз не исках и да зная за любовници. Всичката си страст
влагах в моя дом и в магазина, а когато ми се роди дете — в моята дъщеря. Любовта не ме привличаше може би и поради това, че
познавах само моя толкова стар и грозен мъж, дори се отвращавах от нея.
Впрочем, каквото и да се случи, жената трябва да бъде вярна на мъжа си, дори
ако й изневерява, както беше в нашия случай.
Когато годините
попреминаха, мъжът ми вече не можеше дори с пари да намира жени, които да му
обръщат внимание, и стана нетърпим. От дълго време вече бях престанала да деля
леглото си с него и после, изведнъж, вероятно защото му липсваха жени, той
отново се увлече по мене. Искаше да ме принуди да споделям интимностите му, но
не така, просто, като съпруг и съпруга, а както правят проститутките с
любовниците си, например ме сграбчваше за косите и се мъчеше да ме принуди да
правя с него най-долна, извратена любов. Това нещо никога не ми се е нравило и
затова никога не се съгласявах да го върша, дори през ония дни, когато бях
толкова щастлива, задето ме доведе в Рим и почти си втълпих, че съм влюбена в
него.
Казах му, че повече не
искам да бъда интимна с него нито като съпруга, нито като проститутка. Първи
път ме би толкова жестоко, че от носа ми шурна кръв. После, като разбра, че
няма да отстъпя, престана да се влачи подире ми, но ме намрази и започна да ме
измъчва по най-различни начини. Аз търпях, но в душата си, и го мразех, не
можех вече да го гледам. Всичко това изповядах на свещеника и му казах, че един
ден тая работа ще свърши зле, но той —
като истински свещеник — ме посъветва да
търпя и да посветя страданията си на света Богородица.
През това време бях взела
едно петнадесетгодишно момиче на име Биче да ми помага в къщната работа;
родителите му ми го бяха поверили, защото беше почти дете. Мъжът ми обаче
започна да го задиря. Щом видеше, че съм заета с клиенти, измъкваше се от
магазина, влизаше в кухнята и се хвърляше върху момичето като вълк. Сега вече
аз се заинатих и му казах да остави Биче на мира. Но той продължаваше да го
тормози и аз освободих момичето. Тази моя постъпка още повече усили омразата му
към мене и тогава започна да ме нарича селяндурка… „Върна ли се селяндурката…
къде е селяндурката?“ С една дума, кръстът ми беше тежък и когато мъжът ми се
разболя, признавам си, изпитах облекчение. Ала се грижех за него, както една
жена трябва да се грижи за съпруга си, когато е болен. Всички знаят, че бях
изоставила магазина и не се отделях от леглото му, та дори бях загубила съня
си. Накрая умря и тогава отново се почувствах почти щастлива. Имах магазина,
апартамента, дъщеря си, като ангел, и не желаех наистина нищо повече от живота.
Годините 1940, 1941, 1942,
1943 бяха най-щастливите през живота ми. Вярно е, че имаше война, но за войната
не знаех нищо, защото освен дъщеря ми нищо друго не ме интересуваше. Да се
трепят, колкото си искат, със самолети, с танкове, с бомби. На мене ми стигаха магазинът
и апартаментът, за да бъда щастлива, каквато и бях. Впрочем за войната знаех
малко, защото, макар че умеех да смятам и да се подписвам на илюстровани
картички, да си призная, не знам да чета добре и вестниците купувах заради
престъпленията в черната хроника и карах Розета да ми ги чете. За мене
германци, англичани, американци и руси, както казва поговорката, са от един дол
дренки.
— За мене всичко е добре,
щом бакалницата върви — отвръщах аз на военните,
които идваха в магазина и казваха: „Ще победим там, ще идем еди-къде си, ще
станем… ще направим…“
Търговията наистина
вървеше, въпреки затруднението с купоните, и Розета и аз по цял ден не
изпускахме ножиците от ръцете си, сякаш бяхме шивачки, а не бакалки. Търговията
вървеше добре, защото умеех и винаги успявах да икономисам нещо от
размерването, а и нали бе купонно време, занимавах се и малко с черна борса. От
време на време затваряхме магазина и двете с Розета отивахме на село или в
някое по-близко място. Тръгвахме с два празни плетени куфара и ги връщахме
пълни с продукти. Носехме от всичко по малко — брашно, шунка, яйца, картофи. С полицаите от продоволствието се бях
разбрала, защото и те гладуваха. По този начин стоката, която продавах изпод
тезгяха, беше повече от редовната. Ала един ден някакъв от полицията си
втълпил, че може да ме изнудва. Дойде и ми каза, че ако не му се отдам, ще ме
издаде.
— Добре… — отвърнах му аз съвсем спокойно —
намини по-късно у дома.
Той се изчерви, сякаш го
ударих, и си отиде, без да продума дума. Но в уречения час дойде. Поканих го да
влезе в кухнята, отворих едно чекмедже, взех един нож, насочих го изведнъж към
гърлото му и му казах:
— Можеш да ме предадеш, но
преди това ще те заколя…
Той се изплаши и каза
бързо, че съм луда и че само се пошегувал. След това добави:
— Че ти не си ли като
другите жени? Не ти ли харесват мъжете?
— Тия работи — отвърнах му аз — иди ги разправяй на
другите… аз съм вдовица, имам си магазин и мисля само за него… и добре запомни — за мене любовта не съществува!
Той не повярва изведнъж и
продължи дълго време да ме задиря, но вече по-прилично.
А бях казала самата истина.
След раждането на Розета, а може би и по-рано, любовта не ме интересуваше.
Такава съм си — не мога да понасям някой да ме пипа и
ако родителите на времето не се бяха погрижили да ме омъжат, и до ден-днешен
щях да си остана такава, каквато ме е родила майка ми. Но като ме погледне
човек, няма да повярва, защото мъжете ме харесват. Макар че съм малко нисичка,
и понапълнях с годините, лицето ми е гладко, без нито една бръчка, очите черни,
а зъбите бели. По онова време, когато, както вече казах, бях най-щастлива,
кандидатите ми за женитба нямаха брой. Но аз знаех, че ги привличаха
бакалницата и апартаментът, дори и ония, които твърдяха, че наистина ме обичат.
Може би не съзнаваха, че ги теглеха повече бакалницата и апартаментът и се
самозалъгваха, но аз съдех по себе си и си мислех: „Аз бих дала всеки мъж за
апартамента и магазина… защо пък те да са различни от мене? Всички сме от едно
тесто.“ Да бяха, не казвам богати, но поне заможни, а то — всички изпаднали, та от километър се виждаше, че имат нужда да се
наредят.
Имаше един неаполитанец,
агент от обществената безопасност, който повече от другите се преструваше, че
страда за мене и гледаше да ме спечели с ласкателства, като ме обсипваше с
комплименти и се обръщаше към мене по неаполитански, наричайки ме „дона
Чезира“. Но аз направо му рекох:
— Я ми кажи ти, ако нямах
бакалницата и апартамента, щеше ли да ми разправяш тия работи?
Той поне беше искрен. Засмя
се и ми каза:
— Добре, но апартамента и
бакалницата ги имаш.
Но той беше искрен, защото
го бях лишила от всяка надежда.
През това време войната
продължаваше, но аз не се интересувах от нея и когато по радиото след
канцонерите започнаха да четат бюлетина, казвах на Розета:
— Спри, спри това радио…
тия убийци; тия копелета, нека си се трепят, колкото си искат, не искам да ги
слушам. Тяхната война не ме интересува. Започнаха я, без да питат бедните хора,
които пращат да воюват, затова пък ние, бедните хора, нямаме правото да се
интересуваме от нея.
Но трябва да призная, от
друга страна, че от войната имах полза. Колкото повече търгувах на черна борса
с надути цени, толкова по-малко стоки продавах на цени, нормирани от
правителството.
Когато започнаха да
бомбардират Неапол и другите градове, хората идваха да ми кажат:
— Да бягаме, че тук всички
ще ни избият.
— В Рим — отвръщах им аз — няма да дойдат, защото в
Рим е папата… и после, ако замина, кой ще се грижи за бакалницата?
Родителите ми от село също
ми писаха да идем при тях, но аз отказах. Двете с Розета все по-често
обхождахме селата с куфарите си и донасяхме в Рим всичко, което намирахме.
Селата бяха пълни с продукти, но селяните не ги продаваха на държавата, защото
държавата плащаше малко, и чакаха нас, черноборсаджиите, които плащахме на
пазарни цени.
Колко много стока! Освен в
куфарите я слагахме и върху себе си. Спомням си, че веднъж се върнах в Рим с
няколко килограма наденици, така увити около кръста ми под роклята, че имах вид
на бременна. Розета пък беше скрила яйца в елечето си и когато ги извади, те
бяха топли като току-що снесени. Но тези наши пътувания бяха дълги и опасни.
Веднъж някъде към Фрозиноне
един самолет започна да обстрелва с картечници влака, с който пътувахме, и той
спря сред полето. Накарах Розета да слезе и да се скрие в рова. Но аз не
слязох, защото куфарите ми бяха пълни, а някои от пътниците в купето не ми
вдъхваха доверие и можеха да ги задигнат. И тъй, легнах на пода и покрих тялото
и главата си с възглавниците от седалките, а Розета слезе с другите и се скри в
рова.
След първото обстрелване
самолетът направи кръг в небето и ни нападна отново. Този път летеше с ужасен
грохот над самия влак и го обсипа като градушка с поток от картечни куршуми.
След това се отдалечи и над полето настъпи отново тишина. Всички пътници се
завърнаха в купето и влакът отново потегли. Тогава някой показа куршумите. Бяха
големи колкото човешки пръст. Едни от пътниците твърдяха, че били американски,
други — немски. А аз казах на Розета:
— На тебе ти трябват чеиз и
зестра. Както войниците се връщат от фронта, макар че през цялото лято стрелят
по тях и гледат да ги изтрепят, тъй и ние ще се връщаме живи и здрави от тия
излети…
В такива случаи Розета или
не отвръщаше нищо, или казваше, че ще ме следва навсякъде, където отида. Тя
имаше благ характер, различен от моя, и господ знае — ако на земята имаше един ангел, то беше не друг, а тя.
Винаги й повтарях:
— Моля се на бога войната
да продължи още някоя и друга година… тогава не само ще имаш зестра, но ще
станеш и богата.
Но тя или не ми отговаряше,
или въздъхваше. Накрая узнах, че има любим, който заминал на фронта, и през
цялото време се страхуваше да не го убият. Пишеха си, той беше от Югославия.
(chitanka.bg)
No comments:
Post a Comment