Весела Љахова: БЕЖАНЦИ

...

Тази събота в рубриката "Четиво" на "Дневник" ви представяме откъс от романа "Бежанци" на Весела Ляхова, любезно предоставен от издателство "Жанет 45". "Бежанци" е носител на Националната награда за литература "Христо Г. Данов" за 2014 г., а наскоро получи и първата награда в категория проза на първите годишни награди за литература и хуманитаристика на портал "Култура". Откъсът е от страници 63 – 66 и е избран от авторката.

Ефтимия Шишкова се прибра в голямата смълчана къща. Хлопна пътната врата зад гърба си и изведнъж раменете й се свиха като затиснати от тежест. Буца сълзи заклекна на гърлото й. Спря насред двора и захлипа. Седна на един голям камък пред каменното корито, в което переше, и хвана главата си с две ръце. Плака дълго. Октомврийското слънце, провиращо се през оголялата асма, напече гърба й, стопли я. Красивият чардак отгоре, с потъмняла като дъбова кора стреха и с бели варосани стени, я гледаше тих и безмълвен. Вратите на шестте стаи бяха плътно затворени – няма кой да изскърца. Апостол – в армията, Андон – гимназист в Драма, Вангелия – задомена, а стопанинът й – като престъпник в общинското мазе. И всички да те обичат, един като те мрази – стига! Кирия Шишковица не знаеше кой точно я мрази, но ето ти го злото. Те никому нищо лошо не бяха сторвали, хубавата къща и имотите си бяха изкарали с труд и ум. И вместо да живеят старините си в сговор, разпиляха ги като отстреляно ято. Шишковица свали шамията от главата, сгъна я грижливо на скута си и се загледа в цветните лехи около калдъръмената пътека в двора. Каква хубост беше дворът им! Цъфтеше от март до ноември! Като го погледнеш сутрин, отваря ти се душата и целият свят ти се струва добър. И къщата – голяма и хубава – направена за снахи и внуци…

Сега всичко е тихо, чардакът се припича на слънцето и само откъм курника зад хаята се чуват слаби кокоши звуци: Ефтимия Шишкова не ги пускаше из двора да не изкълват цветята. Жената се съвзе, стана и се разшъта. Преоблече се по домашно, стъкна оджака, нагласи бакъра с вода и докато изчака малко, сви в една бохча топли дрехи за мъжа си. Сгъна и едно одеяло. Георги беше зиморничав, дори под ризата и панталона си увързваше вълнен пояс. После хвана най-младата ярчица, прекръсти се, че ще бастиса хайванчето преди време, и с един удар на балтията й отряза главата на дръвника. Глупавата животинка се разшава обезглавена, но Ефтимия затисна с крак крилата `и и хвана кървавата шия надолу. Подържа я, докато усещаше отчаяните й тласъци, а като замря, я пусна. Изпита жал, но не към нещастната кокошка, а към себе си. Тя закла кокошката, а тях някой друг ги коли – пак така: със затиснати крила и врат…

Към обяд пътната врата изскърца, Ефтимия скубеше попарената ярка и като се обърна, видя Андон. Беше преметнал торбичката с багажа си, идваше си от града. Милото й момче, то изведнъж събуди предишната жал, тя не можа да сдържи сълзите си.

– Майо… – приближи към нея.

– Сине – разхлипа се жената. Вдигна мокри ръце и го прегърна през врата. Дете си е още, шията му – момчешка, адамовата ябълка едва бе почнала да се очертава.

– Разпуснаха ни. – Голобрадото му лице беше тревожно. Той се отдръпна от прегръдката на майка си. – Направиха училището казарма за мобилизираните.

– Гладен ли си?

– Не. Къде е тате?

– Прибраха го – жената отри ръце в скутника си и избърса очите си с опакото на китката. – Ела.

Влязоха в голямата стая. Ефтимия отпусна душата си, омекна от насъбраната мъка. Лъч надежда я стопли – поне Андон е тук. Заразпитва го за Драма, какво става там, какви новини носи. Не че я интересуваше, искаше да го слуша, да се любува на градския му говор, на гладките му думи и на равния му глас. Но той нямаше търпение да разказва надълго. Сякаш изведнъж се почувства мъж, единственият в дома. Остави майка си да готви, изми се, преоблече се и се приготви да излезе.

– Ще ида до кака. После до общината.

Ефтимия не го задържа. Пустото кметуване на мъжа й му изяде главата. И то да беше нещо, ами един месец! Ефтимия не разбираше нищо и хич не й трябваше. Но тогава излязоха неколцина недоволни от гърците, че някой си българин са сложили да ги управлява. Пък Георги един управител! Какъвто си е – мека Мария – на никого да не стори напряко… Той май повече приказваше с людете, нежели да ги управлява. Неговите земеделци на бърза ръка ги пометоха, та той се куртулиса. Но ето че сега някой се е сетил… Хем колко години минаха. Но може да е и за друго – дето даваше брашно срещу залог ниви. Неколцина гърци тъй си загубиха земици. Но пък как инак! Да не е кир Георги Исус Христос да нахрани всички гладни… Той и Янис не дава едно вино на вересия, на март си иска парите до драхма! Язък за стопанина й… Зар пък го прежалих! – сепна се Ефтимия.

Рано следобед Кобалище отново се изпълни с народ. Призованите за мобилизиране мъже, с торбички оскъден багаж, съпроводени от близките си, на групи потеглиха за Просечен. Някои с каручки, повечето – пеша. Изпращачите вървяха в шумна тълпа до края на селото, която се разпръсна, след като и последният пешак се смали в далечината.

...

(изд. „Жанет 45“ - Софија, Р. Бугарија; www.dnevnik.bg; стр.63-66)