НОАМ ЧОМСКИ: Медиумите под контрола

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ПОСТИГАЊА НА ПРОПАГАНДАТА
Паблик рилејшнс
...
Хората, които работят в индустрията на пъблик рилейшънз, не са там случайно. Те се опитват да внушават „правилните“ ценности. Всъщност те имат концепция каква трябва да бъде демокрацията: тя трябва да бъде система, в която „специалната класа“ е обучена да работи за собствениците — хората, които притежават обществото. Останалата част от населението трябва да бъде лишена от всякаква форма на организираност, защото организациите причиняват само неприятности. Хората трябва да седят сами пред телевизорите си и в главите им да бъде набивано посланието, че единствената ценност в живота е да имаш повече предмети за потребление или да живееш като това богато семейство от средната класа, което ти показват, и да имаш прекрасни морални ценности като хармонията и „американската мечта“. Няма какво повече да се иска от живота. В главата ти могат да се въртят мисли, че би трябвало да има и други неща в този живот, но като гледаш телевизия — а тя не ги показва — започваш да се убеждаваш, че си луд, щом мислиш така. И след като организирането не е разрешено — а това е страшно важно — няма начин да откриеш дали наистина си луд, или само така ти се струва.

Това е идеалът. Огромни са усилията, които се полагат, за да бъде той постигнат. Очевидно зад него стои някаква концепция. Една от тях е концепцията за демокрация, която споменах. Проблемът е в „обърканото стадо“. Трябва да избегнем гнева му и опасността да бъдем стъпкани. Трябва да отвлечем вниманието му. Хората от стадото трябва да гледат Суперкупата, комедии или филми с насилие. От време на време трябва да ги призоваваме да скандират безсмислени лозунги от типа на „Да подкрепим нашите войски“. Трябва да бъдат постоянно наплашвани, защото, ако не са достатъчно уплашени и ужасени от всички видове външни, вътрешни и какви ли не още дяволи, току-виж започнали да мислят, а това е много опасно, защото те не са подготвени да мислят. Затова е важно да се отвлича вниманието им и да бъдат изолирани един от друг.

Това е едната концепция за демокрацията. Всъщност, ако се върнем към бизнеса, действително последната законодателна победа на наемната работна сила е Законът на Уогнър през 1935 г. След идването на войната профсъюзите започват да залязват, а заедно с това и свързаните с тях богати традиции на наемния труд. Всичко това беше разрушено. САЩ преминаваха към забележителна форма на общество, управлявано от бизнеса. Това е единственото държавно-капиталистическо индустриално общество, в което няма даже нормален социален договор, какъвто може да намерите в сравнимите с него страни. Като изключим Южна Африка — САЩ са единственото индустриално общество, което няма общодостъпно национално здравеопазване. Не съществува система за осигуряване на минимални средства за оцеляване на хората, които не могат да се сдобиват сами с предмети за потребление. Профсъюзите фактически не съществуват. Други форми на обществени структури на практика няма. Няма и политически партии или организации. „Идеалът“ е почти постигнат, най-малкото от гледна точка на структурите. Медиите са под контрола на корпорациите. Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия. По-голямата част от населението дори не си прави труда да гласува, тъй като това изглежда безсмислено. Хората са изолирани и вниманието им е отвлечено. Поне целта е такава. Водещата фигура в индустрията на пъблик рилейшънз, Едуард Бърнейз, е фактически от комисията Крийл. Той е бил част от нея, научил си е урока там и продължава да развива „фабрикуването на съгласие“, което той описва като „есенция на демокрацията“. Хората, които са в състояние да „фабрикуват съгласието“, са онези, които притежават средствата и властта да го направят — общността на бизнеса — и това са хората, за които вие работите.

Фабрикуване на мнение

Трябва да се подтикне населението да подкрепи външнополитическите авантюри. Като правило народът е миролюбиво настроен точно както по време на Първата световна война. Хората не виждат смисъл да бъдат въвличани във външнополитически авантюри, убийства и мъчения. Така че вие трябва да ги подтикнете. А за това най-напред трябва да ги изплашите. В това отношение самият Бърнейз има добри постижения. Той е човекът, който проведе кампанията по пъблик рилейшънз за Юнайтед фрут Компани през 1954 г., когато САЩ нахлуха в Гватемала, за да свалят едно демократично правителство и да установят на негово място властта на ескадроните на смъртта и убийците. То съществува и до днес благодарение на постоянните инжекции с американска помощ, давани за предотвратяване на демократичните промени, настъпващи там. Необходимо е непрекъснато да се работи и за налагането на вътрешнополитически програми, срещу които обществото има възражения, тъй като няма причини хората да харесват вредни за тях програми. Това също изисква усилена пропаганда. През последните десет години се нагледахме на такива случаи. Рейгъновите програми бяха изключително непопулярни. Дори хора, които гласуваха за Рейгън, се надяваха в съотношение приблизително две към три, че неговите програми няма да бъдат реализирани на практика. Ако вземете някоя конкретна програма, например за въоръженията, за съкращаването на разходите за социални нужди и т.н., ще видите, че нито една от тях не се радва на някаква обществена подкрепа. Но тъй като хората са изолирани и объркани, те няма как да се организират или да изразят на глас чувствата си, нито пък има начин да разберат, че и други изпитват същите чувства. При анкетиране преобладаващата част от хората казват, че предпочитат парите да се дават за социални нужди, а не за въоръжаване, но те предполагат, че са единствените с такава налудничава идея в главата си. Просто отникъде не са чували същото мнение. И тъй като нямаш начин да се събереш с други, които мислят като теб, за да си помогнете един на друг да се изразите гласно, остава ти единствено да се възприемаш като някакво изключение, „бяла врана“. Ето защо просто си стоиш настрана и не обръщаш внимание на нищо. Пускаш си нещо друго, например мачовете от Суперкупата.

И така, до известна степен идеалът е постигнат, но не докрай. Има институции, които досега не е било възможно да бъдат разрушени. Църквите, например. Голяма част от дисидентската активност в САЩ идва от църквите по простата причина, че те съществуват. В Европа лекции за политика обикновено се изнасят пред профсъюзите. Тук това не може да се случи, тъй като, първо, профсъюзите почти не съществуват и, второ, ако съществуват, те не са политически организации. Но църквите ги има и затова за политика се говори тъкмо там. Солидарността с Централна Америка се зароди именно в църквите, главно защото те са единствените съществуващи институции.

„Обърканото стадо“ никога не е докрай укротено, така че трябва постоянна борба. През 30-те години то се разбунтува и беше смазано. През 60-те се надигна нова вълна на дисидентство. „Специалната класа“ нарече тази вълна „криза на демокрацията“. „Кризата“, според тях, се състои в това, че големи части от населението започват да се организират, да се активизират и да се опитват да вземат участие в политическия живот. И тук отново се сблъскваме с двете различни концепции за демокрация. В речниците пише, че този процес е напредък на демокрацията. Според господстваща концепция обаче, това е проблем, криза, която трябва да бъде преодоляна. Населението трябва да бъде върнато обратно към апатия, подчинение и пасивност, които са неговото нормално състояние. Ето защо трябва да направим нещо, за да преодолеем „кризата“. Предприемат се мерки, но те са без успех. „Кризата на демокрацията“ все още е жива за щастие, но не особено успешна в усилията си да промени политиката. Все пак, противно на това, което повечето хора мислят, тя се оказва ефективна за промяната на общественото мнение. Големи усилия се полагат за преодоляването на тази „болест“. Един от аспектите на болестта дори получава специално име. Наречен е „виетнамският синдром“. Терминът, който се появява някъде около 1970 г., е дефиниран случайно. Рейгъновият интелектуалец Нормън Подхорец го определя като „болезнени задръжки срещу използването на военна сила“. Тези „болезнени задръжки“ срещу насилието са налице у голяма част от населението. Хората просто не разбират защо трябва да ходим да измъчваме, да убиваме и да изсипваме бомбени килими. Много е опасно, когато населението е обладано от такива „болезнени задръжки“ (както и Гьобелс го е разбрал), защото това може да наложи ограничения върху външнополитическите авантюри. Необходимо е, както възкликва един ден Вашингтон Пост, да „внушим на хората уважение към военните добродетели“. Това е много важно. Ако искате да създадете общество на насилието, което да използва военна мощ, за да наложи по света целите на собствения си, домашен елит, то трябва да има „правилно“ разбиране за военните добродетели и да няма никакви такива „болезнени задръжки“ по въпроса за използването на сила. Ето това е виетнамският синдром. Необходимо е той да бъде преодолян.

Изображението като реалност

Необходимо е също така пълно фалшифициране на историята. Това е друг начин да бъдат преодолени „болезнените задръжки“ — да направиш така, че когато ние нападаме и унищожаваме някого, да изглежда като че ли всъщност се защитаваме от страшни агресори, чудовища и т.н. Откакто свърши виетнамската война, се полагат огромни усилия за преиначаване на нейната история. Прекалено много хора започнаха да разбират какво наистина стана. Включително много войници и млади хора, които участваха в движението за мир. Това е лошо. Необходимо е да се пренаредят тези лоши мисли и да се възстанови някаква форма на „нормалност“, най-вече разбирането, че щом ние правим нещо, значи то е благородно и правилно. Ако ние бомбардираме Южен Виетнам, това е, защото защитаваме Южен Виетнам от някого или по-точно от южновиетнамците, тъй като там няма никой друг. Интелектуалците на Кенеди го наричат „защита срещу вътрешната агресия в Южен Виетнам“. Това е фразата, която Едлай Стивънсън^[5] използва. Необходимо е тя да се превърне в официална, добре обоснована постановка. Успехът й е голям. Когато притежаваш пълен контрол върху медиите и образователната система — а хората на науката са конформисти — можеш да бъдеш сигурен в това. Пример представлява едно изследване на Масачузетския университет за отношението към кризата в Залива — изследване за мненията, формирани от телевизията. Един от въпросите, зададен по време на изследването е: „Колко виетнамци според вас са загинали по време на войната във Виетнам?“. Средната цифра, която посочват днешните американци, е около 100 000 души. Официалната цифра е около 2 милиона души. Действителните жертви вероятно са около 3–4 милиона. Хората, провели изследването, съвсем закономерно повдигат въпроса: „Какво бихме помислили за германската политическа култура, ако на подобен въпрос за броя на загиналите евреи по време на Холокоста, германците отговорят «около 300 000»?“ Можете сами да си направите изводи. А какво означава това за нашата култура? Доста неща. Например, че ни карат да преодолеем „болезнените задръжки“ срещу използването на военна сила и другите „демократични отклонения“. Тук конкретно схемата успява. Така, както и в повечето случаи. Вземете например Близкия Изток, международния тероризъм,

Централна Америка — навсякъде картината, която се представя на обществото, има само далечна прилика с действителността. Истината е погребана под купища добре построени лъжи. И в това е големият успех: именно в условията на свобода да спреш заплахата от демокрация. Защото ние не живеем в тоталитарна държава, където всичко се извършва със сила. Нашият успех е постигнат в условията на свобода. Ако искаме да разберем собственото си общество, трябва да се замислим над тези факти. Те са важни за тези, за които има значение в какво общество живеят.

Дисидентската култура

Независимо от всичко, дисидентската култура оцелява. И даже значително се развива от 60-те години насам. През 60-те години тя е в зародиш. Няма протести срещу войната в Индокитай. Те се появяват години след като САЩ започват да бомбардират Южен Виетнам. Дори след разрастването си то е доста ограничено движение — преди всичко студенти и млади хора. С идването на 70-те нещата значително се променят. Разгръщат се големи масови движения: екологичното, феминисткото движение, антиядреното и други. През 80-те разрастването е по посока на движенията за солидарност — нещо ново и много важно в историята на Америка, а може би и на дисидентството по света. Това са движения, които не само протестират, но и фактически се ангажират, често много дълбоко, с живота на страдащите хора по света. Така се научават много неща, които постепенно променят традиционните виждания на по-голямата част от американците. Всеки, който е участвал в подобна дейност в продължение на много години, усеща разликата. Аз самият виждам, че лекции, които сега чета в най-реакционните части на страната — централна Джорджия, източен Кентъки и т.н., — са далеч по-смели от лекциите, които можех да водя в разгара на движението за мир, дори и пред аудитория, принадлежаща към най-активната част на това движение. Сега може свободно да се говори навсякъде. Хората могат да се съгласяват или не, но поне разбират за какво става дума и има общи истини, чрез които можеш да стигнеш до тях.

Това са признаци на цивилизоващия ефект, който е налице въпреки цялата пропаганда, въпреки всички усилия за контрол върху мислите и фабрикуването на общо съгласие. Независимо от всичко хората придобиват способността и желанието да се замислят над нещата. Скептицизмът по отношение на властта нараства и отношението към много, много въпроси се променя. Това става бавно, вледеняващо бавно, но е доловимо и съществено. Друг е въпросът дали това е достатъчно, за да промени събитията по света. Нека вземем един познат пример: прословутата разлика между половете. През 60-те години отношението и на мъжете, и на жените към такива проблеми като „военните добродетели“ и „болезнената задръжка“ относно използването на военна сила е еднакво. Всички мислят, че да се използва сила за потискането на други хора е правилно. С годините ситуацията се променя. „Болезнените задръжки“ се усилват в цялата страна. Но разликата в отношението на двата пола нараства и е вече съществена, според проучванията — някъде около 25%. Какво се е случило? Ами случило се е това, че съществува едно полуорганизирано движение, в което участват жените — феминисткото движение. Организацията оказва своето влияние. Тя означава, че ти си открил, че не си сам. И други имат същите мисли като теб. Можеш да укрепиш вярата в правотата си и да научиш повече. Това са неформални движения, не са като организациите с членство в тях, а се основават на общи настроения, които включват взаимодействие между хората. Ефектът е значителен. Това е „опасно“ за демокрацията: ако организациите могат да се развиват, ако хората не са просто залепнали за телевизорите си, в главите им могат да се появят някакви странни мисли като „болезнената задръжка“ по отношение на използването на военна сила например. Това трябва да се преодолее, но още не е преодоляно.

Парад на враговете
...
 (изв. chitanka.bg)